Вэл Макдермид - Струна в кръвта

— Ако входът не може да се различи отгоре, как ще се слиза там, ако се наложи?

— Дерек каза, че инсталирали електромотор, за да задвижва капака — поясни госпожа Елиът.

— Е, щом има електромотор, значи някъде трябва да има и прекъсвач — заяви Леон. — Сай, ти започваш от дясната страна на вратата. Кей, ти тръгваш отляво. Аз се качвам в галерията.

Двамата тръгнаха незабавно, като щракаха всички ключове по пътя си, но госпожа Елиът задържа Кей.

— За какво ви е да търсите скривалището? — попита тя. — Нали трябваше да заловите уж някакъв крадец? Той няма да е там долу.

Кей постигна най-убедителната си усмивка.

— Когато имаме работа със знаменитост като господин Ванс, трябва да бъдем изключително внимателни. Човек, промъкнал се в неговия дом, може да бъде много по-опасен от обикновен крадец. Може да го преследва някой маниак, и ако е така, може да се е скрил тук и да го чака да дойде. Затова трябва да претърсим всичко много внимателно — тя хвана жената за ръка. — Искате ли да почакаме заедно отвън?

— Защо?

— Ако долу наистина има някой, той може да е опасен.

Усмивката на Кей беше измъчена. Ако Дона Дойл наистина бе в подземието, откриването й щеше да бъде преживяване, което би гарантирало дори на невъзмутимата госпожа Елиът кошмари до края на живота й.

— Знаете, че нашата работа е да защитаваме хората. Какво би казал моят шеф, ако допусна някой въоръжен с нож маниак да ви вземе за заложница?

Госпожа Елиът хвърли последен поглед към Леон и Саймън и се остави Кей да я отведе навън.

— Значи мислите, че е някой маниак, а? — попита тя любопитно. — Тукашен ли е?

— Не е необходимо да е местен човек — отвърна Кей. — Тези хора действително са маниаци. Набележат ли си някой известен човек, са в състояние да го следят със седмици, месеци, дори с години, за да научат всяка подробност от ежедневието му. Вие забелязвали ли сте наоколо да се навъртат непознати?

— Ами минават туристи, но повечето отиват право към стената. Не спират тук наоколо.

Преди Кей да отговори, телефонът й иззвъня.

— Ще ме извините ли, само за момент? — тя влезе обратно в къщата, за да разговаря. — Ало?

— Кей? Тони е. Къде сте?

„О, да му се не види! Защо се обади точно на мен, а не на Леон например?“

— Ами… в къщата на Джако Ванс в Нортъмбърланд — каза тя. Саймън вдигна поглед към нея, но тя му направи знак да продължава с търсенето.

— Какво? — възкликна Тони, явно вбесен.

— Знам, че ни предупреди да изчакаме, но не можехме да престанем да мислим за Дона Дойл и…

— С взлом ли влязохте?

— Не. Напълно законно. Ключът за къщата беше у една жена, която живее наблизо. Обяснихме й, че някой се е обадил в полицията, за да съобщи, че видял светлина в къщата, и тя ни отключи.

— Изчезвайте моментално оттам.

— Тони, тя може да е тук. Под къщата има подземие. Входът е замаскиран. Ванс казал на строителите, че иска да има противоядрено скривалище.

— Противоядрено скривалище? — беше очевидно, че той не й вярва.

— Това е било преди дванайсет години. Тогава още се говореше, че може да има ядрена война с Русия — настоя жалостиво Кей. — Важното е, че тя може да е там долу, а ние не бихме могли да я чуем, дори да стоим точно над нея. Трябва на всяка цена да намерим входа.

— Нищо подобно. Оставете всичко, както си е. Той е на път към къщата. Наел е самолет, Кей. Вероятно идва към вас, за да се убеди, че наистина е заличил всякакви следи. Разбираш ли, Кей, трябва да го хванем на местопрестъплението. Трябва да следим мястото и да го заловим в действие, без някой да е докосвал нещо наоколо.

Още докато той говореше, Кей забеляза с удивление как подът на няколко фута пред нея започна да се движи. Една от плочите помръдна и започна беззвучно да се върти около оста си. Саймън беше намерил ключа. Кей се задави от нахлуващото отдолу зловоние. Когато отново задиша нормално, тя каза:

— Късно е вече. Открихме входа.

Саймън стоеше надвесен над отвора, през който се виждаха каменни стъпала, и надничаше надолу. Напипа електрическия ключ и изведнъж ярка светлина заля подземието. Възцари се дълго мълчание. После Саймън се обърна към Кей. Лицето му беше бяло като вар.

— Ако говориш с Тони, кажи му, че открихме и Дона Дойл.

Той барабанеше с пръсти по страничната облегалка. Пръстите бяха единствената движеща се част на цялото му тяло — неподвижно и напрегнато като тялото на лъв, който се готви за скок. Дори не се опитваше да се стегне всеки път, когато малкият самолет се раздрусваше от въздушни ями. Оставяше тялото си да се справи само с движението. Навремето имаше обичая да гризе ноктите на дясната си ръка, когато беше нервен. Загубата на дясната ръка се оказа прекалено радикално лечение на този лош навик — самият той имаше обичая да се шегува така мрачно пред публика. Сега вече се бе приучил да пази пълна неподвижност — помагаше му съзнанието, че нищо няма да стане по-бързо или по-лесно, ако нервничи. Освен това неподвижността действаше много по-смущаващо на околните.