Вэл Макдермид - Струна в кръвта

Но това не беше достатъчно. Трима младши следователи, които при това не бяха от местната полиция, нямаха достатъчно опит, нямаше и старши офицер, който да дава нарежданията. Щяха да се объркат, нямаше да знаят как и кога да се изправят срещу Ванс. Нямаше да знаят кога да отстъпват и кога да нападнат. Имаше само един човек, който би могъл да стигне навреме до къщата на Ванс и да овладее Саймън, Леон и Кей.

Тя вдигна слушалката още при второто иззвъняване.

— Главен инспектор Джордан.

— Карол, аз съм. Как си?

— Не много добре. Честно казано, радвам се, че чувам човешки глас. В момента се чувствам като прокажена. Подчинените ми се държат отчуждено, защото поне отчасти ме винят за смъртта на Дай Ърншоу. Не мога да се виждам с Джон Брандън, защото предстои разследване и не бива да се създава впечатление, че той е предубеден. Не ми дават да разпитвам Алан Бринкли, защото съм пряко засегната от случая. И трябва да ти кажа, че след като съобщих на родителите за смъртта й, почвам да си мисля, че има нещо добро в обичая на древните гърци да убиват вестителя, който носи лоши новини. Може да е било облекчение за самия него.

— Съжалявам. Не биваше да те въвличам в тази история с Ванс — каза той.

— Нищо подобно — отвърна тя твърдо. — Някой трябва да спре Ванс, а никой друг, освен мен не би си направил труда да те изслуша. Не те виня за това, което стана в Сийфорд. Отговорността беше само моя. Не трябваше да водя проследяването от разстояние. Знаех, че не грешиш, затова трябваше да действам според убеждението си и да настоявам за необходимия брой полицаи, за да се проведе пълноценно наблюдение, а не тази половинчата работа. Ако бях направила така, Дай Ърншоу щеше да е още жива.

— Не можеш да бъдеш толкова сигурна — възрази Тони. — Всичко можеше да се случи. И да бяха двойка, другият можеше да отиде да пикае точно в критичния момент, или можеха да се разделят, за да заобиколят сградата от двете страни. Ако някой има вина, това е сержантът. Не само защото от тях се очакваше да поддържат постоянна връзка, но и защото той й беше непосредствен началник. Той носеше отговорност за нея, но пренебрегна дълга си.

— А моят дълг към тях?

Тони поклати глава.

— Карол, не бъди толкова сурова със себе си.

— Не мога. Но стига сме говорили за това. Ти къде си? И какво става с Ванс?

— В момента се движа по шосе M1. Денят беше доста натоварен — той продължи да се движи по дясното платно, съсредоточен само върху движението около себе си и гласа на жената на другия край на линията, и се зае да обяснява положението на Карол.

— Така че в момента той е някъде между Лондон и Нюкасъл? — попита Карол.

— Именно.

— Ти не можеш да стигнеш навреме, нали?

— Не.

— Но аз бих могла.

— Вероятно. Може би, ако включиш синята светлина. Не мога да настоявам за такова нещо, но…

— И без това няма какво да правя тук. В почивка съм, и тъкмо тази нощ никой няма да повика прокажения главен инспектор по спешност. По-добре да върша нещо, отколкото да седя тук и да се самосъжалявам. Дай ми по-точно описание на мястото. Ще ти се обадя, когато наближа Нюкасъл.

Гласът й бе станал по-силен и уверен, отколкото в началото на разговора им. Тони разбра, че дори да се бе опитал да я спре, щеше да бъде безполезно. Ако представите му за нея бяха верни, тя никога не би обърнала гръб на такова предизвикателство.

— Благодаря — каза той.

— Да не губим повече време в разговори — и тя прекъсна връзката.

В такива положения Тони неволно се вживяваше изцяло в усещанията на другия — такава бе цената на професионалните му умения. Разбираше напълно какво преживява Карол. Много малко хора изпитваха основателно чувство за отговорност за смъртта на друго човешко същество. Всичко, което тя бе приемала за сигурно досега, бе станало неустойчиво и само някой, който бе преживял нещо подобно, можеше да я върне обратно на твърда земя. А той я разбираше и държеше на нея достатъчно, за да опита. Телефонното му обаждане беше първата крачка в тази посока. Поне се надяваше да е така. Той се взря в стесняващия се тунел от червени светлини пред себе си и продължи все на север.

Що се отнася до точното място на входа към противоядреното скривалище, госпожа Елиът не беше толкова сигурна.

— Някъде под плочите е. Знам, че той повика две момчета от Нюкасъл, за да направят входа така, че да не се забелязва на пръв поглед.

Тримата полицаи се взираха яростно в големите каменни плочи, които покриваха пода. Всяка беше по един квадратен метър. Саймън каза: