Виктор О'Рейли - Игрите на Палача

— Откъде знаеш всичко това?

— Имам си начини — каза Кадар. — Къщата, в която живеехме, беше голяма и стара. И понеже нямах приятели, а и бях решил да не се сприятелявам с никого, разполагах с достатъчно време. Междувременно бях осъзнал, че никак не съм глупав и доста ме бива в главата. Открих, че ако можех да намеря книга за това как се прави нещо, ми бе достатъчно само да я прочета няколко пъти, за да овладея тънкостите. Така научих някои основни строителни похвати, научих се как да поставям микрофони и как да шпионирам. Много от нещата, които ми трябваха, свих от Б.Р.А.К. и ЦРУ. Разбрах как се подслушват телефони. Честно казано, не беше трудно.

Отрано научих, че знанието дава власт. Ето защо основното ми занимание бе да следя всичко, което става в къщата във всеки един момент. Така научавах и с какво друго се занимаваха Б.Р.А.К. и ЦРУ. Разбрах, че думи като „добро“ и „зло“ са безсмислени. Човек или е господар на положението, или е жертва.

Често наблюдавах Вентура и майка ми в леглото. Не беше трудно, защото моята стая бе над тяхната и само трябваше да направя дупка на пода в стаята ми към техния таван. Сложих монокъл, за да мога да виждам ясно всичко и разбира се — микрофони. Караше я да прави отвратителни неща, но тя явно нямаше нищо против. Беше просто жалка.

— Разкажи ми за връзката си с Уитни Рестън — помоли доктор Пол. — Имаше ли хомосексуални наклонности?

— По онова време не съм бил нито хомо, нито хетеросексуален, просто навлизах в пубертета и бях много самотен. Още не умеех да си създавам връзки с хора, така че да взема това, което искам, без да се чувствам обвързан, все още бях уязвим.

Когато бях малък имах един въображаем приятел на име Майкъл. Уитни изглеждаше досущ като него, само дето беше по-голям. Имаше същата руса коса, бяла кожа и красиви черти. Беше мил с мен, много внимателен и ме обичаше. Това продължи близо година. Бях невероятно щастлив.

Прекарвах толкова много време с Уитни, че дори занемарих следенето. Все още държах под око Вентура, но ако знаех в коя стая е майка, не си правех труда да я наблюдавам. Смятах, че тя не е важна. Но грешах. Дори една жалка отрепка като нея можеше да бъде опасна.

Не помня всичко, което се случи, но си спомням достатъчно. Двамата с Уитни бяхме отишли на плажа близо до Санта Мария — Гуанабо. Всички мислеха, че Уитни бе приятел на семейството, който просто води на излет един самотен тийнейджър. Пазехме се много. Уитни знаеше, че здравата ще загази, ако от ЦРУ разберат за отношенията ни. Казваше, че не гледат с добро око на хомосексуалистите.

Плажът се намираше на около двадесетина километра от Хавана и представляваше десеткилометрова ивица от бял пясък, на единия край на която имаше ананасова горичка. Обичахме това място, защото беше наблизо, а през седмицата почти винаги можеше да се намери усамотено местенце. Обикновено хората се струпваха около баровете и ресторантите. Стигаше да повървиш само десет минути и човек придобиваше усещането, че светът е на негово разположение.

Беше много горещ ден, горещ и влажен. Морето бе спокойно и лениво, плискането на вълните действаше приспивно. Бях почти задрямал под навеса, който сами си бяхме направили. Въздухът миришеше на море, а откъм горичката вятърът довяваше аромат на ананас.

Чух гласове. Не беше разговор, а по-скоро размяна на кратки реплики. Повдигнах леко клепачи. Отблясъците на морето и белият пясък ме заслепяваха. Главата ми натежаваше от изпитата половин бутилка cerveza 11 11 марка бира (исп.). — Б.пр. . Уитни ми разрешаваше само половин бутилка, според него бях твърде малък, за да пия повече.

Той бе влязъл да поплува, но не беше отишъл много навътре. Сложих си слънчевите очила и видях двама мъже да вървят към водата. Бяха с памучни ризи и летни панталони. И двамата носеха шапки с широки периферии, като тези на тръстикоберачите.

Един от мъжете извика Уитни. Не чух какво му каза, но Уитни махна и извика нещо в отговор. Доплува до брега и застана на плиткото. Погледна към мен и се усмихна. После прекара пръсти през косата си, за да изцеди водата. Загорялото му мокро тяло блестеше на слънцето.

Двамата мъже пристъпиха напред и за момент Уитни се скри от погледа ми. Видях как един от мъжете направи някакво движение и почти веднага чух двата изстрела. Гърмежът бе заглушен от прибоя.

Надигнах се, но все още не бях разтревожен. Това, което виждах, не беше истинско. Като че ли нищо от видяното нямаше връзка с мен. Потта ме заслепяваше и трябваше да сваля слънчевите си очила, за да се избърша.