Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Дьо Гевен се засмя.

— Аз съм в опасност само когато ти гостувам, Хюго. Да не знаеш нещо?

— Не. Нищо. Просто имам лошо предчувствие.

— Две покушения срещу теб. Имаш право на малко параноя — каза Дьо Гевен. Затвори телефона и се замисли.

Всичко беше наред, като изключим влизането с взлом в апартамента му преди две вечери. За щастие нищо не беше откраднато. В момента усъвършенстваха охранителната му система, но той реши да поговори с хората от службата за сигурност в банката.

Токио, Япония, 1 март

След два месеца работа по разследването на убийството на Ходама на Адачи му стана ясно, че му предстои проверка на издръжливостта.

Резултатите не идваха нито лесно, нито бързо. При разследване на убийство съществените улики обикновено се откриваха още в първите дни и водеха до бърз арест, иначе нещата се превръщаха във въпрос на издръжливост.

След първите две седмици Адачи разбра, че го очакват месеци, дори години работа по тази афера. Можеше да му отнемат случая и да пуснат някой новак да се пробва, но в очакване това да се случи той все още беше под изпитание. Ходама беше твърде голяма риба, за да бъде забутано и забравено делото му из архивите. Това беше убийство на един от най-властните членове на политическите институции. Ако някой с положението на Ходама можеше да бъде убит, а убийците му да останат неразкрити, тогава никой не можеше да се чувства в безопасност.

Непрекъснат поток от членове на правителството, старши държавни служители и политици изразяваха личната си загриженост във връзка с развитието на разследването. Най-редовно се обаждаха от кабинета на Премиера. Министърът на правосъдието вече два пъти беше искал да бъде специално осведомяван. Главният прокурор и заместник-главният инспектор обикновено поемаха тежестта на отговорността върху себе си и Адачи оставаше относително свободен да действа, но беше редовно осведомяван за проявяваната загриженост и за изказаните от тяхна страна уверения за неговите способности.

Адачи не беше наивен. Чувстваше се неловко, когато го подкрепяха по този начин. Знаеше, че го поставят на мястото на жертвеното агне, в случай че станеше нужда от такова. От опит знаеше, че похвалата пред обществото обикновено предшества завършека на нещо. Най-добрите възхвали се чуваха на сватби, при пенсиониране, уволнения и погребения. Беше потискащо наблюдение. Нима сватбите наистина принадлежаха към тази група на отрицателни в същността си преходи?

Инспектор Фудживара влезе в общата зала. Изглеждаше доволен от себе си. Зад гърба му се появиха двама изпотени детективи, които носеха огромен тежък предмет, старателно обвит с материал, използван от Съдебния отдел. Пакетът беше красиво надписан и запечатан. Който и да се беше занимавал с пакетирането, очевидно беше вдъхновен от високите естетически стандарти на универсалния магазин „Мицукоши“. Адачи не знаеше дали да се гордее с тази японска мания да се върши всичко както трябва — дори когато не беше нужно, или да гледа на своите сънародници като на леко смахнати. Беше ерес, но си струваше да се замисли човек.

Той погледна часовника на стената. Беше почти осем вечерта, а повечето хора бяха по бюрата си или вършеха някаква друга полицейска работа. Ние сме луди, реши той. Ние, японците, сме напълно откачена нация. Трябва да сме навън сега и да се забавляваме, вместо да работим до още по-пълно смахване. Трябва да съм в леглото с Чифуне сега, вместо да се въртя на стола пред бюрото си със зачервени и глождещи очи, в потни и намачкани дрехи, очаквайки инспектора да извади големия заек — или нещо още по-интересно — от своя пакет.

Пакетът беше правоъгълен и донякъде напомняше ковчег, макар и с по-голяма височина.

— Предполагам, инспектор-сан — каза Адачи, — че вътре има жена, която скоро ще разрежете на две части. Имате изражение на фокусник. Е, давайте, като се има предвид с какви темпове напредваме тук, всички страшно се нуждаем от забавление.

Инспектор Фудживара разбираше от дума. Той протегна напред ръце като магьосник пред публика, после се завъртя и махна обвивката от предмета. Пред тях се откри курама нагамочи от деветнайсети век. Тежкият дървен сандък, подсилен с железни ъгли, обикновено се използваше за съхраняване на спални чаршафи и кимона.

— Хубав екземпляр. Между другото има и колелца — Адачи погледна потящите се детективи. — Защо вие — най-добрите от Столичното управление на полицията — не бутахте проклетия сандък?