Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Килмара погледна към нея и видя сълзите. Той я прегърна и двамата повървяха така известно време, преди отново да заговорят. Пясъчната ивица изглеждаше безкрайна, а издадената в далечината суша беше забулена в мъгла.

Катлийн си представи, че вървят сред облаците. Когато заговори, тя продължи започнатия разговор:

— А раняването? Да не искате да кажете, че то го е променило?

— Раняването, и то сериозното, обикновено изостря ума — мрачно каза Килмара. — Разбрали сте го по себе си. Някои хора се огъват и умират, а други използват всичките си резерви и сграбчват с нови сили живота, сякаш разбират колко малко време има и искат да го използват максимално.

— Е, Хюго е борец — каза Катлийн.

— И в това е иронията. Той се измъква със зъби и нокти от лапите на смъртта, доколкото му позволяват човешките възможности в такова състояние… — спря и се засмя.

— И? — нетърпеливо попита Катлийн.

— И когато се случва нещо, за което не би могъл да се вини — нападението на болницата, — го обхваща силен пристъп на отчаяние и не прави нищо в продължение на пет дни — Килмара погледна Катлийн. — Мисля, че му липсвате.

Отначало Катлийн не отговори. Страните я щипеха от морския бриз и пръските солена вода. Смяташе, че Килмара е малко жесток спрямо Фицдуейн и искаше да го защити.

— Чувства се отговорен — бавно каза тя. — Той беше набелязаната жертва, а умряха други. Не може да не го боли.

— Е, сега отново е във форма и се ядосва на себе си, задето губи толкова много време. Ето защо е нацупен.

Катлийн започна да се смее заразително. Скоро и двамата се смееха и вървяха, хванати за ръка, по безкрайните извивки на пясъка.

Най-неприятната последица от нараняванията му според Фицдуейн, а той най-добре можеше да го прецени, тъй като това си беше неговото тяло, беше външното фиксиране, което хирурзите бяха използвали да оправят строшената бедрена кост. За щастие то беше само временно.

Бяха мушнали четири щифта в костта му — два под фрактурата и два над нея, които стърчаха над кожата. След това ги бяха съединили с напречни планки отвън. Когато Фицдуейн погледнеше надолу, струваше му се, че кракът му е обвит със строително скеле. Сега беше отчасти робот, макар да предпочиташе да бъде изцяло човек.

Ортопедът беше много горд с извършената операция.

— Предимството на външното фиксиране пред вътрешното е, че няма опасност от замърсяване — каза той, като разглеждаше рентгеновата снимка на бедрото на Фицдуейн с почти същото въодушевление, с което един нормален мъж би могъл да разглежда снимката на гола девица от списанието „Плейбой“.

— Това е добре — каза Фицдуейн, — но сега приличам на Айфеловата кула. Какви са недостатъците?

— Само леко неудобство — усмихна се хирургът успокоително. — Нищо друго, което може да те обезпокои.

„Лекото неудобство“, както успя да усети върху себе Фицдуейн, беше само относително. Външното фиксиране при счупване на костите е изключително неудобна операция. Бедрото му беше пробито на четири места, през които влизаха щифтовете, и въпреки редовното им промиване и превързване, те бяха източник на непрекъснати болки. Ако случайно удареше фиксатора, кожата му се разкъсваше. През нощта поставяха крака му в помощна рамка, което му помагаше да спи спокойно.

— Човек може да проходи почти веднага при външно фиксиране — казваше ентусиазирано хирургът. — Движението при тези случаи е от изключително значение.

Фицдуейн ругаеше цветисто и мозъкът му, като си рисуваше съвсем ясно картината на счупената кост, отначало не можеше дори да си представи, че би могъл да ходи. Но в случая имаше съвсем ограничен избор.

На четвъртия ден след като бе прострелян, той вече правеше раздвижващи упражнения. На петия ден беше леко смъкнат от леглото, подпрян на помощна рама, и за негово учудване можа да измине двайсетина метра. Отначало беше ужасен, след това започна да се гледа с насмешка. На гърдите все още стояха дренажите му. Казаха му, че това, което прави, се нарича „имитация на ходене“. Имитация или не, все пак беше някакво начало.

На края на първата седмица махнаха дренажите от гърдите му. През втората седмица го преместиха от помощната рама и му дадоха патерици. През третата седмица вече можеше да мине около петдесет метра наведнъж. Издръжливостта му се увеличаваше с всеки изминат ден.

Скоро след нападението на болницата състоянието му бе отново преценено от хирурга. Рентгеновата му снимка, изглежда, предизвика някаква странна радост у лекаря.