Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Не, ако съществуваше някакъв шанс за него, трябваше да се спре на рапирата. Това оръжие бе създадено за нанасяне на прободни удари и убиваше с върха на острието. Именно с такова оръжие беше се обучавал. Именно с рапирата шансовете му бяха най-големи и Кей вероятно го знаеше. Този човек беше престъпник и убиец, но не беше загубил напълно чувството си за чест. А може би чувството за чест не беше мотивът за избора му, може би той бе взет просто от любопитство. И в двата случая изборът беше правилно обоснован. Мотивите за този избор вече не бяха от значение. Сега всичко се свеждаше до продиктувания от природата избор: кой щеше да оцелее и кой щеше да умре.

— Освен това си мислех, че настоящата ситуация — продължи Кей — е изключително подходящ момент за изпробване бойната секира, която имахте любезността да ми подарите. Естествено тя не е старинно средновековно оръжие, но майсторската й изработка е забележителна, затова я включвам в класата на средновековните оръжия, където заслужава да бъде.

Докато говореше, Кей взе тежката бойна секира и я завъртя в кръг над главата си.

— Ако някой бъде тежко ранен, ще бъде освободен от мъките си с помощта на тази секира. Ако вие убиете моите двама шампиони, тогава срещу вас ще се бия аз с катана, но ще ви довърша със секирата. Както и да се развият събитията, това оръжие днес ще бъде изпръскано с кръв. Ще изпитаме на бойното поле достойнствата на ирландското майсторство.

„И не само неговите — каза си Фицдуейн, — а и на нещата за които изобщо не подозираш, стига да имам поне малко късмет.“ Хората на Центъра за внедряване на специални технологични разработки към свръхсекретните служби се бяха потрудили доста над подготвянето на подаръка за Кей Намака, но Фицдуейн не мислеше, че собственото му обезглавяване бе една от целите, за които бе изработена бойната секира. Нещо повече, създателите й бяха преследвали постигането на двоен ефект: тя да заинтригува Кей Намака, което определено бе постигнала, и да го убие, ако възникнеше подходяща възможност.

Под тънкия пласт от калена стомана, подплатена отвътре с оловен слой, който да не пропуска рентгенови лъчи, в случай че хората от охраната на Намака се окажеха обзети от параноичната подозрителност като по-голямата част от себеподобните си, удебелената средна част на металната глава на секирата с двойно острие съдържаше близо половин килограм пластичен взрив, уплътнен периферно от петстотин миниатюрни сферични телца. Всичко това бе напълно изолирано и не можеше да бъде открито чрез химически детектор или дори чрез отделянето на металната глава на секирата от нейната дръжка. Гравираната декоративна мрежа по дръжката я превръщаше в безупречна радиоантена. При взривяването си секирата щеше да постигне ефекта, равен на ефекта от едновременната детонация на две противотанкови мини.

За нещастие радиовълновият детонатор — ръчният часовник на Фицдуейн, му беше отнет и сега се намираше в срещуположния край на стаята заедно с другите му лични вещи, непосредствено край двамата якудза , застанали в ъгъла. Е, както един приятел на Фицдуейн от британската армия често казваше: „Плановете притежават само един недостатък — често се провалят.“ Независимо дали бе имал право, или не, в момента Фицдуейн нямаше друг избор, освен да приеме двубоя с мечове. В края на двадесети век използването на това оръжие изглеждаше анахронизъм при сражение, водено от късо разстояние, но то можеше да бъде също толкова смъртоносно като кое да е огнестрелно оръжие.

— Фицдуейн-сан — каза Кей. — Не искам да ви създавам излишни надежди, подхранвайки илюзията, че имате някакви шансове, затова ще бъда пределно ясен. Вероятно все още таите мисли за измъкване от тази зала. Забравете ги. Всичките ви усилия ще бъдат напразни. Вратата на изхода към хеликоптерната площадка на покрива е заключена, а отвън се охранява от специално обучен екип от около дванадесет мъже, които са верни единствено на мен. Откровено казано, положението ви е безнадеждно. Единствената ви възможност е да умрете достойно. Убеден съм, че няма да ме разочаровате.

Когато завърши речта, Кей се поклони.

— Първият, а според моите прогнози и последен противник, срещу когото ще се биете, е Хитаи-сенсей. Той обучава бойците на „Исуджи-гуми“.

Фицдуейн забави отговора си, за да печели време. Хитаи беше мускулест якудза със среден ръст, с проницателен поглед и петелска глава, татуирана на гърлото му. Изглеждаше около четиридесетгодишен. Мечът му все още висеше в ножницата си, окачена на прехвърления през раменете ремък. Добавката „сенсей“ към името не звучеше никак обнадеждаващо. Тя показваше, че мъжът не беше просто някой безделник, размахващ играчка в ръцете си, а признат майстор на меча, имащ най-малко четвъртвековен опит зад гърба си. При това опит в сражаването с японски мечове. Европейската техника на сражаване беше доста по-различна.