Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

— Затворният механизъм, пусковият механизъм, газопроводите? — не го оставяше на мира Ошима.

— Всички бяха проверени основно.

— Питам се защо не са гръмнали водорода!

— Както сама знаете, командире, главните резервоари за водород се намират в подземни бункери, отделно от оръдието. Или не са знаели къде са, или не им е останало време. Тъй или иначе, трябвало е да вдигнат във въздуха всички резервоари с водород, за да могат да ни навредят сериозно, а това е било извън възможностите им. Ала дори и да го бяха направили, знаете, че заводът за извличане на водород се намира под пистата Мадоа.

Ошима извади пистолета си и го насочи в лицето на Салерно.

— Доктор Салерно, искам да си представите, че животът ви зависи от отговора, който ще дадете — каза тихо тя, усмихна се и запъна ударника. — Защото е точно така.

Устата на Салерно пресъхна.

— Представете си, че имате на разположение само двадесет минути, обаче знаете абсолютно всичко за тази технология. Е, кое е най-уязвимото място на това чудо? Какво ще направите?

Салерно се замисли. Съзнанието му автоматически започна да прехвърля данни, формули, чертежи. И изведнъж се сети! Но ако си признаеше, че не е проверил газ-контролера, тая фурия щеше да го прати по дяволите.

Ошима видя краткия проблясък в очите на Салерно. Значи тоя наистина е забравил нещо, каза си тя. Тия специалисти са едни и същи навсякъде — страхотни в теорията, пълни некадърници в практиката.

— Започвай да обясняваш, доктор Салерно — каза тя.

— Военновъздушните сили са отворили дюкяна. Качвай се!

Редиците десантчици се понесоха в тръс към очакващите ги С 130. Натоварени с парашути, раници, оръжие, боеприпаси и спецтехника — всичко, като се започне от експлозиви и се стигне до резервни батерии за радиото. Напредваха към машините с грацията на сумисти, вързани на верига.

Парашутистите бяха известни с бързината и хъса си, но това важеше, след като се тръшнеха на земята. Товаренето беше мъчителен процес, полетът също не бе кой знае колко по-добър.

Никой друг самолет не бе толкова обичан от десантчика, колкото С 130, но горчивата истина бе, че след като шестдесет и четирима души с пълно бойно снаряжение се натъпчеха в търбуха на машината, преместването дори на една малка мешка изискваше задружните усилия на всички. Никакви разходки нагоре и надолу по пътеката в средата. Всъщност място за такава почти не оставаше. Парашутистите седяха, притиснати коляно до коляно, в две редици една срещу друга, запълнили до краен предел останалото пространство със снаряжението си. Ако те засърби нещо или ти е слаб пикочният мехур — ще се чешеш и пикаеш след приземяването, ако, разбира се, тогава не ти се струпат други проблеми. Затова преди товарене всички биваха съветвани първо да обслужат естествените си нужди и тогава да се качват. Единственият начин да се придвижиш от единия край на самолета до другия бе да се движиш като маймуна в клетка, хващайки се за пръчките горе от двете страни.

Натискът от двете му страни бе толкова силен, че скачането от самолета бе започнало да изглежда на Фицдуейн далеч по-примамлив вариант. Рампата бе вдигната наполовина, но не бе затворена. В задния сектор на С 130 имаше съвсем малко илюминатори и нахлуващият въздух, както и гледката навън бяха добре дошли.

Четирите турбовитлови двигателя зареваха на високи обороти и откъм полуотворената рампа нахлуха облаци червен пясък. Самолетът завибрира. Можеше да се разговаря, но само ако викаш. Отговорниците за скока и безопасността бяха със слушалки, включени към вътрешната разговорна уредба на самолета.

Фицдуейн бе вбит според ръста и теглото си между полковник Закария Карлсън и Лонсдейл. Срещу него бе седнал Брок. Всички останали места бяха заети от Разузнавателния взвод. Подразделението изглеждаше достатъчно страшно в пълното си бойно снаряжение, за да проведе операцията и само.

Карлсън се наведе към Фицдуейн и ревна в ухото му:

— Точно така бяхме и когато чакахме всеки момент да излетим за Хаити и не щеш ли, в този миг се чуха удари по вратата и когато отворихме, пред нея бе застанал един от сержантите. Бил в отпуск, но не можел дори да си представи, че ще изпусне операцията. Долетял с колата си направо до машината и се вмъкна вътре както си беше с цивилни дрехи, без каска и даже без парашут.

Фицдуейн го слушаше с половин ухо. Ако очите не го лъжеха, над полуотворената платформа се бе появила някаква глава. Той примигна и главата изчезна. Привидяло ми се е, помисли си. Самолетът започна да рулира по пистата и той се наведе към Карлсън.