Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Лонсдейл наби спирачки, трескаво превключи скоростите и излетя назад като ракета. В сравнение с гънтрака скоростта на този джип бе като на охлюв. Танковете вече бяха толкова близо, че можеше да се прочете какво пише на палетите. Лонсдейл отново натисна спирачките и се запревива от смях.

Танковете паднаха на около десет метра от тях, смачквайки вълнообразните палети под себе си и вдигайки облаци червен прах. Втората машина сякаш подскочи във въздуха и след това падна на една страна.

— Ей, ти! — кресна някакъв глас до ухото на Фицдуейн. — Излизай от тая кола и марш при оня „Шеридан“. Мърдай, войник!

Фицдуейн подскочи. Изведнъж целият район се изпълни с тичащи войници. Само за секунди танкът бе изправен, а опаковката и от двата — свалена.

Той реши да остави останалата част от работата на специалистите.

— Ей, шибалник такъв — кресна отново гласът. — Кой ти заповяда да спреш? Давай!

Фицдуейн се извърна. Зад него се бе изправила ниска и набита фигура с монголоидни черти на изплесканото в зелено и черно лице, само на пет сантиметра от неговото. Камуфлажите му бяха потънали в червен прах и на табелката името и чинът му едва можеха да се прочетат. Прилича на побъркан дервиш, помисли си Фицдуейн и каза:

— Лейтенант Брок.

Брок отстъпи назад и втренчи поглед в него. По униформата на непознатия нямаше нито табелка с името, нито някакви отличителни знаци, показващи чина му. От друга страна пък определено не беше някой деветнадесетгодишен войник.

— Прекъсвате ми занятието — изръмжа Брок. — Кои, по дяволите, сте вие?

Фицдуейн не сваляше поглед от него.

— Много ще ми е неприятно, ако сме ви настъпили по мазола, лейтенант.

Сетне му обясни кои са.

— Хуа, сър! — откликна Брок и по лицето му се разля усмивка. — Значи вие сте тези двамата, които сте били там.

— Бяхме и се върнахме ! — добави Лонсдейл. — Номерът е във втората част, лейтенант.

Фицдуейн посочи двата танка.

— Разкажи ми за твоите любимци.

Брок просия.

— Любимци! Изключителни са, сър. Откъде искате да започна?

Джагър се събуди, потънал в пот.

Мебелите в мотелската стая му се струваха непознати. Според часовника му бе работно време й изпод леко отметнатия край на пердето нахлуваше светлина. Синьо небе, слънце, както си му е редът.

Защо, по дяволите, спеше посред един съвършено нормален работен ден? Да не би снощи да е пил или да се е дрогирал? Забравил ли беше принципите на работа, с които бе израсъл? Да не би да беше замесена жена? Какво правеше във Файетвил?

Изпи чаша вода и отново легна, затворил очи. В съзнанието му изплува огромната стоманена цев на супероръдието в Дяволската стъпка, блъвнала дълъг огнен език, изпращайки смъртоносния си снаряд към страната му. Вашингтон, Ню Йорк или Лос Анджелис? Има ли значение? Важното беше, че целта е гъстонаселен район.

Оръдието ще стреля. Фицдуейн бе сигурен в това. Тъй като вече бе започнал да разбира как действа Ошима, д-р Джагър също бе уверен. Операция „Картаген“ може да ускори това с няколко часа, ден или седмица, но при всички положения оръдието щеше да стреля. Десантните войски, каквото и да правят, няма да могат да го спрат. И ако проработеше, щяха да загинат хиляди хора. Може би десетки хиляди, а и много повече. И това щеше да бъде само незабавният ефект. По-голямата част от силата на удара щеше да бъде насочена към доверието в Америка.

Джагър стана и стисна глава с ръце — замайването отмина. Започна да си припомня: Секретна секция, жегата, операцията и полковник Карлсън, плувнал в пот. И Фицдуейн и Лонсдейл, които отново щяха да се завърнат там. Но стига с тези емоции! Съсредоточи се върху научните факти и физическите последици от тях! — упрекна се той.

За супероръдието в Дяволската стъпка Реймън използваше водород. В чистия си вид водородът бе твърде летлив газ и би експлодирал веднага, затова го смесваха с хелий. Смесването на двата газа се дозираше и следеше по електронен път. Сваляш оригиналния контролиращ механизъм и слагаш друг, който дава правилни показания, обаче пуска повече водород в цевта. Какво ще се получи? Една адска експлозия. Но ще бъде ли толкова силна, че да пръсне цевта, направена от легирана стомана?

Компютърът, симулирал ситуацията, казваше, че точно така ще стане. Да, но компютърните симулации не бяха стопроцентово сигурни. Точно затова се правеха полеви изпитания. Реалният живот понякога поднасяше много неприятни изненади.