Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Брок се надигна и изгледа най-добрия си снайперист. Гало изглеждаше неимоверно доволен от себе си. Залински бе мокър от глава до пети.

— Гало, скапаняк такъв, можеше да стреляш по-рано.

— Не ми беше дошла музата — отвърна той.

Големият брониран джип подмина тренировъчната база на Делта и се отправи към зона „Сицилия“, предназначена за учебни скокове. Базата на Делта бе толкова секретна, че я наричаха „мястото, което официално не съществува“. „Неофициалното присъствие“ бе оградено от метална ограда, по чийто горен край бяха опънати остри като бръснач жици. Самолетите, излитащи от Браг, за да хвърлят десантчиците, използваха отличителните червени покриви на Делта като ориентир. Там бе и къщата, където ТББ — техника на близък бой (дисциплина, въведена от британските спецвойски) — се бе превърнала в истинско изкуство.

— Изпитваш ли носталгия, като ги гледаш?

Караше Лонсдейл. Минавайки покрай къщата, той вдигна дясната си ръка от волана и направи някакъв жест — нещо средно между козируване и безцелно махване с ръка.

— Това е като братство — отвърна той. — Никога не можеш да се откачиш изцяло. От друга страна пък, нещо като че ли не ми се връща. Твърде стар съм за някои от тия изпълнения.

Бяха облечени в камуфлажи на 82-ра и лицата им бяха намазани с черна и зелена боя. Такова беше препоръчителното облекло на запад от Форт Браг. Това не бе чак толкова необходимо през по-голямата част от времето, но създаваше правилна психическа нагласа. Битката за десантчика не бе някакво далечно понятие, можеше да започне по всяко време. Затова трябваше да бъдат психически и материално подготвени. А ако не си с униформа, военните патрули можеха да те спрат и да ти създадат проблеми.

— Разправят, че щом си бил в Браг — продължи Лонсдейл, — можеш да успееш навсякъде в американската армия. В по-голямата си част мъжете го обичат. Съпругите и приятелките обаче мразят това място. Една от общо трите бригади винаги се намира в осемнадесетчасова бойна готовност и тревогата се подава, когато най-малко я очакваш, така че семейният им живот не изглежда розов. Накрая вече започва да ти става даже и от вида на две дини.

Фицдуейн се усмихна. Вече цял час търсеха разузнавателния взвод. Ходиха на стрелбището, но намериха само две-три празни бутилки от кока-кола и един запенен сержант, отговорник на района. Последната информация беше, че Брок и неговата малка частна армия отишли към учебната зона за скокове. Ако Фицдуейн бе разбрал правилно, един С 130 щял да хвърли на главите им два танка. Странни хора са това разузнавачите, помисли си Фицдуейн.

— Обади се Кокрейн от Хълма — каза той. — Звучеше малко…

— Завистливо — помогна му Лонсдейл. — Ти какво му каза?

— Казах му, че президентът има нужда от него, Конгресът има нужда от него и че в столицата могат да се свършат далеч повече неща за антитероризма, отколкото тук.

— Абсолютно вярно — кимна Лонсдейл. — От друга страна пък е хубав човек и добре че го взехме с нас. Помниш, че ако не беше той, двамата с теб сега едва ли щяхме да ходим по белия свят.

Фицдуейн не отговори. Чудесно щеше да бъде, ако се върнеха с целия екип, но на 82-ра й бяха нужни съветници, а не цяла армия. Можеха да поемат само Фицдуейн като командир и най-много още един човек.

— Е, това е нещо, което Лий ще трябва да пропусне.

Горичката, през която минаваха, се разреди и пред джипа се ширна огромното открито пространство, наречено Полигон за учебни скокове „Сицилия“. Земята тук бе червена, също като пръстта в двора на Лонсдейл в Аризона.

Един самотен С 130 подхождаше към полигона. Докато и двамата гледаха към него, от търбуха му изскочи нещо голямо, последвано от предмет с горе-долу същия размер. Секунди след това разцъфнаха белите цветове на три огромни парашута и забавиха стремителното му падане. Почти веднага след това се отвориха и трите парашута на втория предмет.

— Там, където паднат, трябва да е и взводът — каза Фицдуейн. — Или поне наблизо.

Лонсдейл подкара джипа към бавно спускащите се танкове. Разузнавателният взвод не се виждаше никакъв. Имаше нещо сюрреалистично в гледката на два танка, полюшващи се величествено във въздуха. И двете машини бяха стъпили на дебели, вълнообразни палети, а около по-уязвимите зони, като например веригите, бе натъпкан уплътняващ материал. Танковете изглеждаха толкова близо, че сякаш можеха да ги пипнат.

Лонсдейл също бе вперил поглед в тях.

— Мамка му, ама ние сме точно под тези проклети железа — изкрещя Фицдуейн. — Да се скъсаш от смях.