Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Смрачаваше се, но Форт Браг вреше и кипеше от трескава дейност. И така щеше да бъде, докато и последният С 130 не се отлепи от пистата на военновъздушната база Поуп. След това ще започне очакването. Синовете, любимите, приятелите и съпрузите нямаше да бъдат тук. Всичко щеше да изглежда някак празно. Никой нямаше да знае със сигурност дали ще се върнат.

— Полковник Фицдуейн, разбрах, че не сте редовен войник — започна Ганън. — Това е жалко. Изглеждате така добре свикнал със зова на оръжието. Изглежда, го усещате… — той се усмихна — дори твърде добре.

Фицдуейн се засмя.

— Не ме бива много да изпълнявам заповеди или пък да правя компромиси, които на вас ви се налагат. Много ми е трудно да отдам чест на човек, когото не уважавам, само защото има по-висок чин. Или да сторя нещо само защото господарите ми го изискват, когато здравият разум ми подсказва да направя съвсем друго. Не съм кой знае какъв привърженик на големите структури. Мога да се възхищавам, и то много, от подразделения като 82-ра, но това не означава да променя критичното си отношение.

Ганън замислено се вгледа в него. После пак се усмихна:

— Какво да правя с вас, полковник Фицдуейн? Ние, от 82-ра, си вършим нещата по свой начин. Вървим напред, разбира се, но се съмнявам дали ще се променим. Колкото до вас, казаха ми, че сте участвали в повече бойни действия, отколкото всички членове на Съвета на обединените началник-щабове, взети заедно, така че ви разрешавам да си запазите критичното отношение. Но какво да ви правя?

— Оставете ме да работя с полковник Карлсън, докато завършим планирането — каза Фицдуейн. — После ми дайте едно малко подразделение. Бойци, които не се страхуват да поемат инициатива. С някой командир с тръпка.

— Току-що описахте по-голямата част от хората ми — отвърна Ганън, помълча малко замислено, после по устните му потрепна слаба усмивка.

— Но има едно особено поделение, което ви идва наум — подсказа му Фицдуейн.

— Разузнавателният взвод към Първа бригада — рече Ганън. — Може би там ще срещнете равностоен партньор, полковник. Под командването на лейтенант Брок те са почти като частна армия в рамките на 82-ра.

— Каква е обичайната им задача? — попита Фицдуейн. — Защото думата разузнаване покрива много неща.

— Занимават се с всичко. Разузнават, стрелят със снайпер, унищожават бронетехника, играят си с мини, скачат от големи височини със забавено отваряне. Имат си дори два танка и прикрепени към тях хеликоптери. Това са ужасни младежи — той погледна Фицдуейн втренчено. — Ще се запитате как ли още ги търпя.

— Е, всяко поделение си има своята черна овца, генерале — отвърна Фицдуейн.

— Естествено — кимна генералът и махна с ръка. Тежкият му джип спря до него с ръмжене и той се качи. — Една в повече няма да му навреди.

Фицдуейн пое дълбоко хладния вечерен въздух, после се обърна и закрачи към секретната секция.

Карлсън се бе задълбочил в сателитните снимки. Като го чу да влиза, вдигна глава.

— Генералът да не те изрита?

— Каза, че имал нужда от всеки мотаещ се наоколо член, Закария — отвърна Фицдуейн, — особено пък след като видял колко са ви омекнали в тая сауна тук.

— Харесал ти е прическата — Карлсън почука по една от снимките. — Виж тук, майната й на бронетехниката! Случайно се захванах да броя техниката им за земни работи.

— И какво откри?

— Необичайно много е — отговори Карлсън. — И мисля, че на пистата Мадоа има повече, отколкото можем да видим. Някой с манталитет на къртица доста се е развъртял.

— Значи това, което виждаме, няма да е това, с което ще се сблъскаме?

— Така мисля. Освен ако командирът на базата не обича да си колекционира верижна техника.

— А какво показва инфрачервеното? — попита Фицдуейн.

Карлсън кимна.

— Показва само, че земята е разровена. Ами ако са започнали да копаят под съществуващи вече съоръжения?

— Ако имат някакъв подземен център — промърмори Фицдуейн повече на себе си, — защо не са скрили и булдозерите? Защото кой ли би се усъмнил в някакви си невинни строителни машини…

— И би допуснал, че отдолу има още нещо — разсъждаваше Карлсън. — Да, но какво? Има много следи от вериги, но те може да са от булдозери… Божичко, как мразя изненадите, когато падам бавно надолу! Достатъчно налудничаво е да скачаш от самолет с наплескано със зелена и черна боя лице, а долу да те чака някоя стоманена грамада, готова всеки момент да те размаже. От такива мисли може да полудее човек.