Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Ошима! — каза си той. Отчаяно се бе надявал да са я убили още в началото. Загледан обаче сега в това гнездо на оси, възстановено след тяхната акция, той разбра, че е сбъркал.

— Дай да се махнем от тази сауна, Зак — каза Фицдуейн, — и след това да ми проведеш един кратък курс за това, как работи 82-ра тия дни. Израсъл съм с разкази от Втората световна война, където десантчиците винаги ги хвърлят не където трябва и за да свършат работата, са им нужни само ум и смелост.

Карлсън се усмихна.

— Е, някои неща са се променили оттогава, но щом го споменаваш, тайната все още е в ПОНС — каза той.

— Светни ме, де.

— ПОНС — Парашутни отряди с намален състав.

Фицдуейн кимна замислено.

Ошима бе планирала завладяването на Дяволската стъпка още преди десетина месеца.

От самото начало бе усетила, че Диего Куинтана ще се обърне срещу нея. И накрая се бе изненадала, че действа толкова непохватно. Да издава намеренията си, все едно е всемогъщ като бог.

Но японката знаеше, че да поеме властта в Текуно непосредствено след Куинтана, не би било възможно, дори и да не беше с терористко минало. Беше чужденка и жена — два много важни недостатъка. Затова първоначално бе планирала да действа чрез любовника си, Луис Бараган. Този план бе доста обещаващ, но тя бе почти сигурна, че няма да може да се осъществи, даже и ако не беше ненавременната смърт на Бараган. Вярно, държеше го в сексуална зависимост, но дори и така той си оставаше верен на Куинтана.

Отхвърляйки идеята за работа чрез Бараган, й дойде наум, че завземането само на платото и Стъпката също бе добра алтернатива. За какво й беше повече, не искаше да остава за постоянно тук. Просто се надяваше да нанесе колкото е възможно повече вреди на Щатите и да се завърне в Япония победителка.

Имаше много хора, които още помнеха непростимите обиди, нанесени чрез бомбардирането на Хирошима и Нагазаки. Достиженията й нямаше да минат незабелязани. Яибо пак щеше да се възроди, към нея щяха да се стекат нови попълнения. Митът за американската неуязвимост щеше да се пропука.

След като уби Куинтана, Ошима работи с всички сили да заздрави позицията си. Супероръдието беше готово за стрелба и насочено към Вашингтон, но това само щеше да накара американците да застанат нащрек и да нанесат незабавен контраудар. Не, това, от което имаше нужда тя, бе възможност за многократна стрелба. След което американците щяха да премислят по два пъти, преди да отговорят. След като нанесе удара по Вашингтон и стане ясно, че следващата възможна мишена е Ню Йорк, американските позиции силно щяха да се разклатят. Да се разруши една терористична база с цената на най-важния ти финансов и търговски център, бе сделка, която американското население никога няма да приеме.

Така че Ошима засега задържаше огъня, като през това време хората й трескаво работеха върху монтажа на още две оръдия от специалния бетон. Тръбите бяха излети месеци преди това, затворният механизъм също бе конструиран. Реймън й бе казал, че бетонните оръдия стават за стрелба и тя, макар че го презираше като човек, вярваше безпрекословно в техническите му способности.

Да имаш възможността да посегнеш на столицата на САЩ, без президентът да има възможността да отвърне на удара, бе перспектива, оправдаваща всякакъв риск. Сега на нея й трябваше само време. Още няколко дни и новите оръдия щяха да бъдат изцяло монтирани.

И след това вече Дяволската стъпка щеше да бъде практически неуязвима.

Карлсън, отново облякъл безупречната си униформа, откара Фицдуейн и Лонсдейл до щаба на Първа бригада, разположен съвсем наблизо. Сградата представляваше непретенциозен правоъгълен блок на два етажа и сутерен. Към главния вход водеше малка стълба.

Когато влязоха във фоайето, видяха на пода изписано с мозайка: „Дяволът е в бермуди“. Фицдуейн се спря да го разгледа по-отблизо и Карлсън поясни:

— Името идва от времето на Втората световна война. Както виждаш, дори имената съвпадат.

— Тия, изглежда, са навсякъде — забеляза Фицдуейн.

Двамата свиха вляво и последваха Карлсън по коридора до ъглов офис, където едва имаше място да се обърнеш. В него кой знае с какви усилия бяха набутани бюро, две кресла и купчина бойно снаряжение.

Карлсън махна каската от кевлар от единия от столовете, качи я на шкафа и попита:

— Кои са навсякъде, казваш?

— Дяволите — отговориха Фицдуейн и Лонсдейл в един глас.

Един войник им донесе „Коук“. Карлсън отпи голяма глътка и се облегна назад. Отвори уста да каже нещо, но млъкна и чак след кратък размисъл проговори: