Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Веждите на Фицдуейн бавно се надигнаха.

— Бих могъл да се закълна, че това вече го направихме — промърмори той.

— Вие свършихте огромна работа, полковник — отвърна Карлсън. — Но Реймън, онзи пленник, когото доведохте тук, проговори и от казаното от него стана ясно, че там имат оръжия за масово унищожение, които представляват заплаха за сигурността на Съединените щати. С две думи — президентът ни заповяда да нападнем.

Фицдуейн присви рамене.

— Благодаря за информацията, Зак. Желая ви успех. Извинявай за бъркотията наоколо. Снощи му извъртяхме едно парти по случай приключване на мисията. И съм сигурен, че плячка още има… — той отвори едно от шкафчетата, но оттам изпадна някакъв парцал.

Карлсън неспокойно се огледа.

— Работата е там, полковник, че операцията започва след седемдесет и два часа.

— Ами прекрасно — отвърна Фицдуейн с приглушен глас. Беше заврял глава в друго шкафче, за да търси пиене.

Килмара хвърли поглед към Карлсън:

— Опитай с друг подход, Закария.

Карлсън протегна ръка, затвори шкафчето и учтиво, но твърдо натисна Фицдуейн да седне.

— Полковник Фицдуейн, необходими са ни вашите експертни познания. Бихме желали вие и може би още един човек от вашите хора да отскочите заедно с нас до Стъпката.

Очите на Фицдуейн се разшириха. Лицето му бавно се извърна нагоре, докато погледът му стигна до надвесения над него десантен полковник.

— Кой, ние? — измънка той със слаб глас.

— С 82-ра въздушнопреносима, сър — каза Карлсън.

Фицдуейн погледна към тавана, после очите му паднаха върху Килмара.

— Шейн — изпъшка той. — Седни тук, мамка ти! Тук, до мен. Много ми се вие свят, за да мога да стана, но може би ще успея да те удуша. С най-голямо удоволствие.

— Докрай, сър — довърши поздрава на десантчиците Карлсън.

Той легна до нея и тя се гушна в прегръдката му. Притисна я до тялото си. Сънят и храната вече си казваха думата, още най-много две седмици и щеше да може да пътува. Засега лекарите й бяха препоръчали да почива.

— Помолиха ме да се върна отново — каза Фицдуейн и й обясни ситуацията.

Известно време Катлийн мълча.

— Бих отговорила с не — обади се тя след малко, — но вече знам какво представляват терористите. Знам на какво е способна Ошима. Ако някой не я спре, злодействата й ще продължат.

Тя пак ще се опита да стигне до нас, помисли си Фицдуейн.

— Какво представляват тия от 82-ра въздушнопреносима? — попита тихо Катлийн.

— Не ги познавам отблизо — отвърна Фицдуейн, — но хората разправят, че са добри момчета. Ще видим. Харесва им да скачат от самолети.

— Ще се грижат ли за теб, Хюго?

— Ще се грижим един за друг.

— Знам как ще се грижите — каза Катлийн бавно. — Ти, Килмара и останалите. Убивате, но се грижите. Войникът като милосърдна сестра. Странна логика. Ако някой от вас извика, другите веднага ще се притекат на помощ, без да задават въпроси . Според мен това е лудост, но е прекрасно.

— Няма да отида, любов моя, ако не си съгласна.

— Но според теб трябва да отидеш, нали? — попита Катлийн.

— Заради Ошима — бе краткият отговор.

— Ошима — съгласи се Катлийн мрачно.

— Не се притеснявай за мен — каза Фицдуейн. — Става ли?

Катлийн изобрази нещо като усмивка. „Ошима, помисли си тя отново. Боже господи, колко те мразя!“

— Този път ще приключа работата докрай — рече простичко Хюго.

Целуна я дълго и силно. Ръцете й се плъзнаха по гърба му и го притиснаха. Усети пръстите й да се забиват в плътта му, после тя изведнъж го пусна и отдръпна глава.

— И след това се връщаш да направиш още деца — опита се да се усмихне Катлийн.

— Ако намеря някоя хубава жена да ме вземе.

— Може да се уреди — отвърна Катлийн през сълзи. — А сега изчезвай.

Фицдуейн отново я целуна.

— Няма да се притеснявам — каза му тя, — така че и ти не се притеснявай за мен. Оправяй се там. Радвай се, скоро ще сменяш пелени.

— Обичам бебета — заяви Фицдуейн. — А в повечето случаи и те ме обичат.

Той й прати последна въздушна целувка от вратата. Вън в коридора усети как сълзите напират в очите му. Отиде до тоалетната и си изми лицето.

Когато отново излезе, стъпката му бе твърда.

Ошима!

Фицдуейн излезе изпод душа с натрапчивото чувство, че се докосва до някаква субкултура, чиито ценности първият сър Хюго Фицдуейн от XIII век би възприел с охота.

— И всички бягат? — попита той смаяно. — По дяволите, човече, та това са петнадесет хиляди души. Някои от тях сигурно ги мързи. Просто е противно на човешката природа цяло едно малко ирландско градче да хукне да бяга всяка сутрин. Искам да кажа, аз бягам, Ал, и ти бягаш, но ние си имаме причина за това. Ама цяло едно градче да хукне да бяга осем километра, съгласи се, че е малко пресилено.