Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Ръката му, без да иска, докосна очертанията на ваза, в която имаше цветя. Той си пъхна пръстите през гърлото й и ги извади мокри, после изля водата върху лицето си. Рай! Прекрасно усещане…

Трясъците отново започнаха, макар че изобщо не бе усетил, че са спирали. Отнякъде идваше светлина. Той се потътри натам, подпирайки се с една ръка на стената, и вървя, докато ръката му напипа някакво въженце.

Спря се и се олюля, мъчейки се да накара мозъка си да мисли. Това въженце служеше за нещо, лошо или хубаво, не знаеше, но тъй или иначе го намери точно навреме. Вече спешно трябваше да се подпре. Той отново се олюля, залитна назад, но не изпусна въженцето и това го спаси от падане. Да, но стаята изведнъж се заля от убийствено ярка светлина. Паметникът Ио Джима заплава право към него и той побърза да спусне завесите.

Трясъците вече се редуваха с приглушени викове. Хюго се насочи с несигурни стъпки към вратата, безмълвно молейки се ония да не натиснат отново звънеца, защото още един такъв звуков удар щеше да го убие със сигурност.

— Не мога да се намеря пищова — оплака се някакъв глас.

Скърцайки като ръждясал перископ в гнездото си, очите на Фицдуейн се насочиха към шума. Усилието му бе сравнимо с това на моряци, вдигащи котвата на кораб.

Лонсдейл се бе проснал върху счупената масичка за кафе по бельо, но с каубойските си ботуши. Очите му бяха затворени, а ръцете извършваха някакви сложни, сякаш ритуални кръгови движения. Останалите се бяха натъркаляли из цялата стая — кой където го бе сварила музата. В съзнанието му започнаха да се промъкват първите плахи спомени от еуфорията на изминалата нощ. Опита се да се усмихне, но лицевите му мускули като че ли отказаха да се подчинят.

Убийствено парти, в буквалния смисъл на думата…

Той се облегна с цялата си тежест на вратата и ръката му заопипва наоколо за бравата. Чак, сетне забеляза, че е забил лице в някаква рисунка, закована с гвоздей за вратата. Беше нарисувана с черния маркер, с който пишеха гигантското меню на ресторанта.

Карикатурата изобразяваше един дявол, вдигнал ръце във въздуха и подскачащ в някакъв танц, докато група мъже стреляха в краката му. Телата на мъжете бяха грубо скицирани, но главите бяха рисувани внимателно и в тях Фицдуейн разпозна всички — себе си, Лонсдейл, Кокрейн, Чифуне, Ога — нито един не липсваше. Под рисунката имаше подпис: Грант Леймър. Надписът отдолу гласеше: „Обяздване на Дявола“.

Внезапно спомените нахлуха в съзнанието му — Дяволската стъпка… Бяха направили невъзможното и бяха останали живи, за да могат да разкажат какво са преживели. С изключение на Стив.

Чак сега си даде сметка, че не бе очаквал да остане жив. Твърде много обстоятелства бяха срещу него, а времето за планиране — съвсем малко. Въпреки това трябваше да се опита, но той бе очаквал да умре.

Обаче бяха успели — Всичко бе свършило!

Той отвори вратата. На прага стоеше Килмара, с невероятно спретната униформа, чист и изгладен. Десантните му кубинки бяха лъснати до такава степен, че сиянието им накара Фицдуейн да примижи и да си помисли, че нещо със зрението му не е наред. Униформата бе така придирчиво обработена с ютия, че и най-малката гънка по нея щеше да изпъкне като хлебарка на сватбена торта. Лице, нуждаещо се само от малко бронз, за да бъде поставено на всяка паметна плоча, посветена на войната.

Червено-кафява десантна барета — американска представа за неустрашим воин от 82-ра въздушнопреносима.

— Какво има? — проломоти Фицдуейн.

— Божичко, изглеждаш ужасно — сбърчи нос Килмара. — Може ли да влезем? Този коридор започна да ни омръзва. Стоим в него толкова отдавна, че усещам как започвам да пускам корени.

Фицдуейн се почеса по главата. Ръката му се напълни с мокри цветчета и той учуден я огледа. После вдигна глава и махна на гостите да влизат.

Килмара плъзна поглед по телата, пръснати из стаята, сетне си проправи път до кухнята, настани Фицдуейн да седне и затвори вратата.

— Това е полковник Закария Карлсън — представи той воина. — Идва от Форт Браг. Но по-добре да го оставя той да говори.

Полковникът, изглежда, изпитваше известна несигурност. Беше чул за Хюго Фицдуейн и за невероятната му акция, но тази раздърпана и небръсната личност пред него някак не се връзваше с представите му за герой. Но заповедите си бяха заповеди.

Карлсън се изкашля приглушено.

— Полковник Фицдуейн — започна той, — Върховното командване издаде заповед 82-ра въздушнопреносима дивизия да нападне и унищожи базата на терористите в района, известен под името Дяволската стъпка, в щата Текуно, Мексико.