Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

— Супероръдието още не е изпитано — каза той, — а главният му проектант е мъртъв.

— Реймън беше пълен боклук — забеляза Ошима. — Но си разбираше от работата. След него остана един добър екип и оръжие, готово за стрелба. Разполагаме с дневника му и всички чертежи. Няма да е трудно да построим и още цеви.

Куинтана издаде заповед, всички се качиха в машините си и се отправиха към долината, в която бе разположено супероръдието. Тук пораженията бяха незначителни и духът на Куинтана се повдигна.

Оръдието бе внушителна гледка — забило дългата си цев в небесата, символ на неговата сила. Повечето хора биха се изсмели на Реймън и налудничавите му идеи, но той, губернатор Диего Куинтана, бе човек с поглед в бъдещето. Ето го и доказателството.

— Разбирам проблема им — каза той. — Как може една малка групичка да разруши нещо толкова голямо само за някакви си двадесетина минути? И, разбира се, бойните глави са недокоснати.

— Мисля, че не са знаели за тях — отвърна Ошима. — Предполагам, че единствената и най-главна цел на акцията е била освобождаването на заложничката, и съм почти сигурна кой стои зад нея.

— Ирландецът ли? — попита я заинтригувано Куинтана.

— Фицдуейн — изплю името тя като храчка с пламнали от омраза очи и изпсува на японски.

Куинтана изпитателно я изгледа. Беше неоценима в усилията си да стегне дисциплината във войските му, но бе много трудна за контролиране.

Терористичните й актове от другата страна на границата бяха част от сделката им, но бяха привлекли повече внимание, отколкото би му се харесало. Сам Бог виждаше колко силно мрази той тези norteamericanos , но бяха много силни и не биваше да бъдат провокирани директно. Необходими бяха строго балансирани усилия. Начини за това винаги се намираха. Тези актове бяха доказателство, че балансът вече е нарушен.

Рейко Ошима надживя ползата от нея. Безмилостната акция на Фицдуейн го доказваше.

Но една мъртва Ошима-сан би била много подходящ подарък при предложение за мир. Както бе научил от наркобизнеса, да подхвърляш на, американците от време на време някой, когото те търсят под дърво и камък, бе много плодотворна политика. Получаваха си рекламата и бюджетите им си оставаха непроменени. Натискът върху наркобароните намаляваше. И бизнесът следваше нормалния си път. Прах в очите на околните — животът се състоеше предимно от илюзии.

Куинтана поглади мустака си и се загледа в Ошима. Тази прекрасна коса, това съвършено изваяно лице. Макар и обезобразено, то беше неотразимо. Това излъчване на заплаха, примесено с необуздана сексуалност. Не беше спал с нея, а и точно сега никак не му бе времето. Бараган й се беше радвал и това бе най-близкото разстояние, до което би я допуснал, въпреки че много пъти му бе описвано в пълни подробности каква е и какви неща умее да върши.

Шуреят му бе напълно завладян от нея: Тя би направила всичко, Диего! Разбираш ли? Всичко!

Жена, която би направила всичко, бе приятно нещо, но на Куинтана не му липсваха подобни жени. Освен това един лидер трябваше да умее да контролира желанията си, за да служи за пример на дисциплина пред останалите.

Очите на Ошима изглеждаха помъртвели. Тя като че ли се бе отдръпнала вътре в себе си — физически присъстваше, но се държеше така, сякаш изобщо я няма. Сякаш се молеше.

Куинтана се усмихна. Молеща се Ошима — странна мисъл. Но пък и тя наистина бе странна жена. Ето я — стои там в изпоцапаните си камуфлажи с пистолет в ръка и с този проклет японски меч на гърба като някаква богиня на гнева, изскочила от ада. А позата й — все едно монахиня се моли пред олтар. Главата сведена в знак на покорство.

— Томас! — каза той.

— Jefe? — пристъпи Томас напред.

Беше по-висок с една глава от всички останали в охраната и бе служил с Куинтана по-дълго време от повечето от тях. Абсолютно верен човек, убиващ по негова заповед, без да се замисли или да трепне. В ръцете си имаше автомат, а на кръста — остро като бръснач мачете.

— Убий я — заповяда му той.

Томас погледна към Ошима, сякаш очаквайки одобрението й.

Тя вдигна глава и погледна Куинтана право в очите. Отсъстващия поглед вече го нямаше. Като че ли беше отново заредена с огромна енергия — очите й блестяха, в тях се долавяше разбиране и интерес.

— Ще ме убиеш ли, jefe ? — подигравателно каза тя. — Правя каквото кажеш, обучавам и набивам у войниците ти чувство за дисциплина, а ти заповядваш да ме затрият. Това справедливо ли е?