Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Убийствен сбор от адски страдания, концентриран само в три буквички, помисли си Фицдуейн.

Карлсън се усмихна.

— Хей, ама в края на краищата живеем в несъвършен свят. Освен това много обичаме да скачаме — и уловил погледа на Фицдуейн, добави: — Е, и да се приземяваме.

Фицдуейн погледна Лонсдейл. В главата му вече започваха да се въртят някои идеи. — Дали можем да допринесем с нещо?

Лонсдейл отвърна замислено:

— Вероятно.

Независимо от чина си човек получаваше по 112 долара на месец, докато е към десантни войски. Спокойно можеш да спечелиш много повече само за една нощ само от бакшиши в който и да е бар.

Но не в парите бе въпросът.

Намираха се отново в секретната секция. Пълното й име беше „Сектор за строго секретна канализирана информация“. Титла, която изискваше значително количество мисловна енергия само за да я произнесеш.

Фицдуейн намразваше двата отдела — „Планов“ и „Оперативен“ — с всеки изминал час. Благодарните потомци обикновено изграждаха паметници на своите воини. В случая с 82-ра обаче той бе на мнение, че бронзовите статуи, пръснати навсякъде, биха могли да бъдат спокойно икономисани в полза на една хубава климатична инсталация. Помещението се превръщаше в нещо средно между арабската пустиня и влажната виетнамска джунгла. Атмосферата бе толкова гъста, че можеше да се реже с нож. На планьорите сигурно изобщо не им трябваше време за аклиматизация, ако ги пратят нейде из тропиците. Климатичните условия в Стъпката щяха да му дойдат като облекчение.

А междувременно лицата блестяха от пот, дрехите подгизваха и нервите започваха да се опъват. Листовете се лепяха за ръцете, сякаш бяха покрити със слой лепило. Пръстите се вдигаха от компютърните клавиши с усилие, сякаш се отскубваха от вендузите на приятелски настроен октопод.

— Ще ви подаря една климатична инсталация — промърмори Фицдуейн. — Огромна, с машина за „Коук“ и леденостудени душове.

— В американската армия не се работи така — каза Лонсдейл. — Работиш с това, с което разполагаш. Преди сто и двадесет години американската кавалерия била въоръжена с карабини еднострелки, а индианците — с многострелни пушки. Как ти се струва това?

— Ако бях на мястото на Къстър — отвърна Фицдуейн, — щях да съм дяволски притеснен.

Над веждата на Карлсън изби капчица пот, плъзна се по носа му и след това безшумно капна на гигантския чийзбургер, донесен от обслужващия персонал.

— Господа — започна той с официален тон. — 82-ра въздушнопреносима дивизия е дълбоко благодарна за помощта, която й оказвате, но трябва да ви помоля да напуснете. Незабавно, господа.

Фицдуейн примигна, а това му коства известно усилие, тъй като клепачите му бяха натежали от пот. Помисли си дали да не ги избърше с крайчето на тениската си, но по нея не бяха останали сухи места. Бръкна под чийзбургера си, но някой вече му беше отмъкнал салфетката. Той отново примигна и се обади:

— Закария, виж какво… Момчета, вие ни повикахте тук. Цялата ни работа до този момент беше да определим възможните центрове на съпротива. Остава още да си изясним дребната подробност какво, по дяволите, ще правим, когато стъпим на земята. Е, ще си говорим ли, или не?

Карлсън се почувства като в небрано лозе.

— Ограниченост на информацията, сър — каза той. — Стандартна предохранителна мярка. Трябва да разберете, че планирането е засекретено.

Фицдуейн се изправи.

— Ние бяхме в Дяволската стъпка. Изкарахме едно танго там и се върнахме живи, а ти си ми се изтъпанил насреща и ми викаш да се омитам. Правилно ли съм те разбрал, Закария?

— Заповеди, сър — отвърна Карлсън, избягвайки погледа му. — Трябва да разбереш, Хюго, че това е военна операция, а доколкото засяга американската армия, вие сте цивилни. Много ценени цивилни наистина, но каквото и да сте направили в миналото…

— … не е необходимо да знаем всичко — довърши мрачно Фицдуейн. — Тъй вярно!

Фицдуейн загледа полковника. За краткото време, през което бяха заедно, този човек му бе направил впечатление. Не беше само добре обучен, бе умен, изобретателен и педантичен. Обаче как може един човек от такъв калибър да се примири с такива лайнарщини? Каза си, че в тази влажност парата, излизаща в момента от ушите му, едва ли ще бъде забелязана. Преброи до десет, после прибави още една десетка и усети настъпващото спокойствие.

— Най се притеснявам от факта — промърмори той, — че лявата ръка не знае какво прави дясната, камо ли пък пръстите.