Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Вече посягаше към телефона, когато един откос от снабдения със заглушител автомат на Ал Лонсдейл го улучи в гърба. 10-милиметровите бронебойни куршуми без никакво усилие преминаха през руската му бронежилетка.

Едновременно с него се строполи и другарят му, прострелян от Дана. След секунди двойката от екипа на „Шедоу №2“ се спусна на долния етаж, където спяха другите осем души от наряда.

Приключиха с тях набързо. Огледаха телата, изключиха тока по оградата и пак се качиха на покрива.

Шенли следеше с нарастващо безпокойство приближаващите светлини от фаровете на патрулния джип. По план не би трябвало да се върне, преди да минат петнадесет минути, и затова той реши, че единствено укреплението го е повикало, за да проучи загадъчната светлина. Това бе ход, който те не бяха предвидили. Винаги се случваше да пропуснеш нещо. Или, както бе отбелязал веднъж Тухлата, животът представляваше паметник на човешките издънки.

— Укреплението е прочистено — прозвуча в слушалката му гласът на Ал Лонсдейл.

На практика това бе вярно и макар излъчено в прав текст в ефира по настояване на Фицдуейн, то не отменяше факта, че цял джип с мексикански наемници се носеше към него. Каквото и да стори, то трябваше да стане безшумно. Един вик не би привлякъл вниманието на нито един от лагерите долу, но нещата биха изглеждали по съвсем друг начин, ако се стигнеше до открита престрелка без заглушители. Щеше да му се наложи да очисти и четиримата, преди да могат да реагират. Беше се готвил точно за това и то не бе невъзможно.

Да ги очисти, да ги избие. Да застреля четирима напълно непознати. Да отнеме живота на четири човешки същества по такъв безапелационен начин, като че убива мухи.

Изби го пот. „Аз не мога да убивам, не искам да убивам, нека другите да убиват.“ Знаеше, че този миг е неизбежен, но още не бе решил как да постъпи. Това не бе проблем, който да се реши на спокойствие. Не бе нито абстракция, нито пък тренировка. Независимо от важността на причините това бе убийство на човешки същества. Беше неморално, грехота. Нещо, което не можеше да стори, а и не искаше да стори.

Патрулният джип зави и спря. Подминал го бе и се намираше между двете огради. На не повече от петнадесет метра от позицията му, патрулът се оглеждаше в друга посока. От джипа слязоха двама и тръгнаха да огледат по-внимателно. Шофьорът и картечарят останаха по местата си.

Изправен пред непосредствената опасност, Шенли прекрати абстрактните разсъждения. Рефлексът и първичният инстинкт за оцеляване надделяха. И още нещо — твърдата решителност да не разочарова своите. А те не бяха съвършени, някои от тях дори и не харесваше. Ала нямаше значение, бяха един екип, преследваха една и съща цел. Споделяха опит и доверие. Дори и тези, с които не дружеше, бяха негови приятели.

Той изстреля четири бързи заглушени откоса и после още един допълнителен в картечаря, който още даваше признаци на живот. След втория откос от гърлото му бликна тъмен кървав фонтан и той се просна върху стойката на картечницата с протегнати към мрежата ръце.

— Електрозахранването в укреплението е прекъснато — прозвуча глас в слушалката му. — Мрежата не е под напрежение.

Шенли си проправи път през оградите и подкара гънтрака към укреплението.

Ал Лонсдейл бе проследил целия екшън през прецизното оптическо оборудване. Докато Шенли се катереше по пръта на абордажната стълба, той му протегна ръката си за помощ.

— Добре дошъл на борда — поздрави го Ал.

Когато стъпи на покрива на наблюдателния пост, Дана го посрещна с усмивка. Нежна бе тази усмивка, но правеше думите излишни. За момент му призля, но после съзнанието му се избистри и като погледна към Ал Лонсдейл, кимна с глава:

— Да, всичко е наред.

— Така си и мислех — бегло се усмихна Лонсдейл.

После до всички пристигна едно и също съобщение. То дойде от Стивънс, който наблюдаваше шосето.

— Пристигат още гости на партито, шефе — тихо, но ясно каза Стивънс. Съобщението бе предназначено специално за Фицдуейн. — Танкове, бронетранспортьори и камиони с войска се насочват към нас. Приблизително време на пристигане — от пет до десет минути. Движат се доста бързо, скоро и вие ще ги чуете.

Екипажът на „Шедоу №2“, заел вече командната позиция над двете долини, погледна на юг към пристигащите нови „гости“. Бързата преценка установи, че си имат работа с цял батальон.

Откъдето и да го погледнеш, това никак, ама никак не приличаше на посещение на добра воля.