Джеймс Кейн - Милдред Пиърс

— Ами, майко, не знам много, само че цяла Пасадена говори за това и почти за нищо друго. Дуенята, това е майка му, и Инфантата, това е сестра му, имали акции от някаква банка на изток. Но те били под запор, каквото и да означава това. И банката не ги освободила, което се оказало голям проблем. Какво е „под запор“?

— Чух да се говори за това, докато банките бяха затворени. Май означава, че няма достатъчно пари, за да се плати на вложителите и тогава се взима от акционерите.

— Точно това е. И обяснява защо са им иззели собствеността и защо Дуенята и Инфантата са пътували до Филаделфия, за да им представят някакви документи. И разбира се, нещата се влошили допълнително, защото „Братя Берагон“, добрата стара фирма „Братя Берагон“, основана през 1893 година, фалирала.

— Кога се е случило това?

— Преди три или четири месеца. Фермерите, които отглеждали плодовете им, всички до един подписали договори със стоковата борса и това подпечатало смъртната присъда на Монти. Вече няма нищо. Всичките му вложения били в компанията за плодове и когато тя потънала, майка му се притекла на помощ. Но когато и банката фалирала, тя вече нямала с какво да му помага. Така че сега на моравата им е поставена голяма табела „Продава се на половин цена“ и Монти развежда потенциалните купувачи.

— Имаш предвид дома им?

— Имам предвид палата им на бул. „Ориндж Гроув“ с кучетата отпред и пауните в задния двор, но ако скоро не се появи купувач, на Монти ще му се наложи да изяде пауните. По всичко личи, че старият лентяй ще трябва да работи.

Милдред не знаеше от какво беше по-шокирана, дали от историята, която чу, или от бездушието, с което Веда я разказваше. Но едно беше ясно — Монти не търсеше съчувствие от нея, така че известно време тя продължи да яде, пие и спи с него, преструвайки се, че не знае нищо. Но скоро цялата работа се разчу, във вестниците се появиха снимки на конете му за поло, които също бяха обявени за продан, кордът изчезна и на негово място се появи разбит малък шевролет и така малко по-малко всичко излезе наяве и на него му се наложи да говори за това. Но се отнасяше към случилото се като към някакъв незначителен проблем, който скоро ще бъде разрешен, досадна маловажна неприятност. Нито веднъж не позволи на Милдред да поговори откровено с него за това, да го погали по главата, да му каже, че всичко ще е наред, и да направи някои от нещата, които според нейния мироглед жената би трябвало да свърши при подобни обстоятелства. Тя изпитваше съжаление към него, положението му ужасно я разстройваше. И в същото време се чувстваше изолирана и отблъсната. И не можеше да се отърве от чувството, че ако я приемаше за равна нему в социално отношение, щеше да се държи по друг начин.

Една вечер се прибра и го завари да я чака заедно с Веда. Бяха в гостната и спореха разгорещено за поло. Продължиха да се разправят и когато тя седна при тях. Изглежда, се беше появил нов отбор в Сан Диего и Монти бил поканен да отиде и да се включи в него. Веда, която беше специалист по тези неща, го насърчаваше.

— По-добре да имат един човек, който може да вкара осем гола, иначе трябва да спрат да се наричат „Победителите“ и да се прекръстят на „Мусолини прави преглед на кавалерията“, защото точно на това ще заприличат — парад на коне. И няма да се събудят, докато някой ден не ги бият с четиридесет на нула.

— Имам прекалено много работа.

— Като например?

— Ами, това-онова.

— Доколкото знам — нищо. Монти, трябва да отидеш при тях. Ако не го направиш, ще потънат. Ще бъде унизително. И ще ти съсипят конете. Все пак и те имат някакви права.

За Милдред полото беше пълна мистерия. Не разбираше как може Монти да продаде конете си и да продължи да ги язди. А най-вече не разбираше защо изобщо някой яздеше. А сърцето й се късаше, че той трябва да отиде, а не може. Продължи да си мисли с тревога за това дълго след като Веда си легна. Когато стана да си ходи, тя го попита:

— Имаш ли нужда от пари?

— О, боже, не!

Гласът, видът и жестовете му бяха на човек, който изпитва неописуема болка, че някой може да предположи нещо толкова абсурдно за него. Но Милдред вече от почти две години се занимаваше с ресторантски бизнес и трудно можеше да бъде заблудена.

— Мисля, че имаш — каза тя.

— Милдред… не знам какво да ти кажа. Напоследък късметът ми изневерява, така е. Майка ми има проблеми… Всички ние имаме. Но… те не се решават с малки суми. Все още мога да се оправям… ако това питаш.