Джеймс Кейн - Милдред Пиърс

— Страхотно дете е тя. Страхотно дете.

Милдред въздъхна щастлива. Най-накрая се случи разговорът, който тя искаше. Той я похвали, задето винаги бе казвала, че у Веда има нещо артистично и галантно призна, че е имал съмнения по въпроса. Не че не оценявал Веда, за бога, по никакъв начин! Само дето не бил чувал някой от семейството на Милдред да има музикален талант, а доколкото знаел, тези неща се предавали по наследство. Това само показвало, че всеки би могъл да сбърка и много се радвал, дявол да го вземе, че всичко завършило така. Наистина много се радвал. След като изясниха миналото, той обърна поглед към бъдещето. Увери Милдред, че не бива да се притеснява за сръчността на пръстите. Да предположим, че Веда не стане велика пианистка, каза той. Пък и доколкото знаел, този пазар бил преситен така или иначе. Но ако този човек се окажел прав и тя наистина имала талант, тогава можела да започне да пише музика, а там били големите пари и нямало никакво значение дали може да свири на пиано или не. Защото, продължи драматично той, нека погледнели Ървинг Бърлин. От сигурен източник знаел, че не можел да изсвири и една нота, но имал един милион долара в банката и богатството му нараствало с всеки изминал ден, затова нямало нужда да се притеснява дали се оправя с клавишите. О, не, Милдред не бивало да се тревожи вече за Веда. На него му се струвало, че детето вече е на прав път и много скоро щяло да направи нещо голямо.

Представата за Веда като Ървинг Бърлин, със или без един милион долара в банката, не беше точно това, което Милдред бе намислила за дъщеря си. Тя вече я виждаше облечена в бледозелена рокля, на която красиво изпъква медночервената й коса, седнала зад роял пред хиляди хора, как изящно прекръстосва дясната си ръка над лявата и после малко надменно се покланя на бурните аплодисменти. Но нищо, духът беше важен. Бърт изговаряше мечтите й, а тя само притвори очи и задиша дълбоко. Арлин му наля още кафе от кафеварката, точно както той обичаше. След известно време Милдред се върна на земята и внезапно попита:

— Бърт, може ли да те помоля за услуга?

— Разбира се, Милдред.

— Не затова те поканих тук, просто исках да споделя. Знаех, че ще искаш да чуеш за това.

— Знам защо ме покани. Кажи сега какво има.

— Искам онова пиано на родителите ти.

— Нищо против. Те ще се радват…

— Не, чакай малко. Не го искам като подарък, нищо подобно. Искам го само назаем, докато мога да купя на Веда пиано, което…

— Всичко е наред. Те ще…

— Не, чакай. Ще й купя пиано. Такова, каквото заслужава, истински роял, струва хиляда и сто долара. Мога да го взема на изплащане, но не искам да се товаря с още дългове. Ще отворя сметка в банката и ще внасям в нея, сигурна съм, че до следващата Коледа, след година, ще успея да събера парите. Но засега…

— Ще ми се и аз да допринеса с нещо.

— Никой не го иска от теб. — И бързо сложи длан върху неговата и я потупа. — Направил си достатъчно. Може би си забравил как ми даде къщата, как се грижеше за мен преди, но аз не съм. Ти изпълни своя дял. Сега е мой ред. Искам майка ти и господин Пиърс да знаят, че няма да им взимам нищо. Просто искам пианото назаем, за да може Веда да се упражнява вкъщи и…

— Милдред.

— Да?

— Би ли млъкнала, ако обичаш?

— Добре.

— Всичко е под контрол. Остави на мен тази работа.

Скоро пианото бе пренесено, а на 2 януари Милдред отиде до банката и внесе първата седмична вноска от 21 долара. Така до края на годината в сметката щеше да има почти 1100.

Милдред изпадна в такава паника заради почивните дни за банките и всички други усложнения покрай встъпването в длъжност на господин Рузвелт, че почти не обръщаше внимание на нищо друго, гледаше да посреща само най-непосредствените нужди. Но когато напрежението й намаля, започна да забелязва, че Монти бе станал замислен и отнесен, а от обичайната му насмешливост не беше останало почти нищо. Една вечер в заведение, в което се сервираше нелегално алкохол, той погледна смръщено сметката и й каза, че няма достатъчно пари в себе си. Друга вечер отказа питие, което очевидно искаше, и тогава тя разбра, че Монти има финансови трудности. Веда издаде тайната. Веднъж, когато си тръгваха от ресторанта, тя внезапно попита Милдред:

— Чу ли новината?

— Каква новина, скъпа?

— С фирмата на Берагон е свършено. Бум, прас, храс! Уви, това е краят. Всичко е потънало.

— Подозирах нещо такова.

Така Милдред се опита да прикрие факта, че никой нищо не й беше казал. По целия път към вкъщи се чувстваше потисната, че Монти преминава през мъчителен прелом, без да й каже и думичка. Но скоро любопитството победи тъгата и тя попита за подробности.