Джеймс Кейн - Милдред Пиърс

За първи път от доста месеци чуваше дъщеря си да свири и беше впечатлена. Не беше много сигурна в музикалната част, освен че шумното дрънчене й се стори великолепно. Но нямаше никакво съмнение относно авторитетния начин, по който Веда вдигаше и отпускаше дясната си ръка или пък прекръстосваше лявата отгоре. Изпълнението набираше скорост, докато стигна до разтърсващата кулминация, а след това необяснимо се срина. Веда изсвири раздразнено един акорд.

— Винаги съм искала да го изпълня точно по този начин.

— Ще кажа на господин Рахманинов, когато го видя.

Господин Ханън прозвуча малко иронично, но после сбърчи вежди и погледна остро Веда. Това я отрезви и тя довърши пиесата. Той не коментира, само стана, взе някакви ноти и ги сложи пред нея.

— Да видим как четеш ноти.

Веда издрънка това парче равно, все едно свиреше механично пиано, а господин Ханън ту се смръщваше като при силна болка, ту се взираше напрегнато в нея. Когато в помещението милостиво се възцари тишина, той извади калъф за цигулка, постави го до Милдред, отвори го и започна да маже лъка със смола.

— Да опитаме акомпанимент. Как ти беше името?

— Госпожица Пиърс.

— Ъ…?

— Веда.

— Акомпанирала ли си някога, Веда?

— Малко.

— Малко, какво?

— Моля?

— Трябва да те предупредя, Веда, че с по-младите ученици съчетавам общото възпитание с музикалните напътствия. И ако не искаш да ти издърпам ухото, ще ме наричаш „господине“.

— Да, господине.

На Милдред й се искаше да се разсмее с глас, когато видя как Веда изведнъж стана мека и почтителна. Но се направи, че не е чула нищо и поглади копринената подплата на калъфа на господин Ханън сякаш беше най-интересното парче плат, което някога бе виждала. Той вдигна цигулката и се обърна към Веда.

— Това не е моят инструмент, но трябва да те чуя как акомпанираш, така че ще свърши работа. Дай ми ла.

Веда натисна един клавиш, той настрои цигулката и постави ноти на пианото.

— Добре, свири пъргаво, не се влачи.

Веда погледна с празен поглед нотите.

— Защо сте ми дали партията на цигулката?

— ?

— Господине.

— О, така ли съм направил?

Прегледа полиците и поклати глава.

— Е, партията на пианото е някъде тук, но в момента не я виждам. Добре, гледай цигулковата партия и сама си измисли акомпанимента. Да видим. Имаш четири такта, преди аз да се включа. Отброй последния на глас.

— Господине, но аз дори не знам…

— Започвай.

Веда хвърли отчаян поглед към нотите, след това изсвири дълго неуверено въведение, което завърши във високите тонове. После натисна тежко басите и отброи:

— Едно, две, три, четири и…

Дори и Милдред забеляза, че цигулката със сигурност не беше инструментът на господин Ханън. Но Веда продължаваше да удря басови акорди и когато той спря, тя повтори дългата мелодия от началото, натисна отново басите, преброи на глас и той отново се включи. Това продължи известно време, но на Милдред й се струваше, че свиренето става все по-гладко. Когато господин Ханън отново спря, Веда пропусна дългата мелодия и я замени с последните акорди, които той бе изсвирил, и когато той пак се включи, всичко стана съвсем плавно. Накрая господин Ханън остави цигулката и отново се взря във Веда.

— Къде си учила хармония?

— Никога не съм учила хармония, господине.

— Хм — каза той и закрачи из стаята. — Е — каза накрая замислено, — техниката ти е просто ужасна. Звучиш като ксилофон, влюбен в латерна, но това може да се поправи. А самонадеяността ти е направо невероятна. Това със сигурност трябва да се поправи. Вече малко я пооправихме, нали?

— Да, господине.

— Но… изсвири отново онова от Рахманинов по начина, по който каза, че винаги си искала да го изсвириш.

Веда неохотно се подчини. Той вече седеше на скамейката до нея, стовари огромната си лапа върху клавишите и започна да свири заедно с нея. През Милдред премина тръпка, предизвикана от начина, по който той докосваше пианото и изтръгваше от него богати, мрачни и вълнуващи звуци. Забеляза, че ръката му вече не беше космата и груба, а придоби безкрайна грация. Той огледа клавишите и каза:

— Да предположим, че наистина го изсвириш по този начин. Ще си имаш проблеми, не мислиш ли? — Той натисна още няколко акорда. — А какво ще направиш от тук нататък?

Веда също изсвири един-два акорда и той внимателно ги повтори след нея. След това кимна:

— Да, можеше и така да е композирано. Но наистина смятам, че начинът на господин Рахманинов е по-добър. В твоя откривам известна баналност, ти не мислиш ли така?