Джеймс Кейн - Милдред Пиърс

— Ти пък откога знаеш толкова за музиката?

— Нищо не знам за музиката. Но майка ми знае. Спонсорира филхармонията от години и е наясно с всичко в тази област. Смята, че хлапето наистина има талант.

— Аз пък така и не познавам майка ти.

Монти не отговори на тази язвителна забележка. Но помълча няколко минути.

— Друго, което ме кара да си мисля, че е талантлива, е начинът, по който работи. Добре, съгласен съм, че разбирам само от коне, но когато видя някой рано сутрин на терена, преди всички да се опитва да си усъвършенства удара, си казвам: е, може би някой ден ще стане добър състезател по поло.

— Май е така.

— С нея е същото. Доколкото знам, не пропуска да се упражнява на стария раздрънкан шкаф у дядо си, а когато идва у майка ми, първо свири два часа сутринта и чак тогава започва да мисли за тенис, езда или каквото там мама е предвидила за нея. Работи упорито и няма нужда да си музикант, за да го забележиш.

Въпреки религиозната й убеденост, че Веда има талант, Милдред не беше впечатлена. Познаваше дъщеря си прекалено добре и не тълкуваше фактите като Монти. Упоритите й упражнения на пианото у госпожа Берагон можеха да означават страст и отдаденост към музиката, но също така можеха да означават горещо желание цялото домакинство да разбере за присъствието й. А този господин Ханън може и да е бил някога прочут пианист, но фактът, че сега свиреше на орган по църквите на Пасадена, хвърляше известна сянка на съмнение върху избора му за учител. Милдред беше сигурна, че тук става въпрос за един от подмолните планове на Веда. Освен това никак не й харесваше това, което очевидно започваше да се превръща в конспирация — да й казват какво трябва да направи за детето си и да й намекват, че според стандартите на Пасадена свършеното от нея никак не е достатъчно.

Известно време не спомена нищо на тази тема пред Веда. Но мисълта не й даваше мира и започна да я изпълва със страх, че вероятно отказва на детето си това, от което то наистина имаше нужда. Една вечер Веда избухна и започна да хули госпожа Уитакър — жената, на която Милдред плащаше по 50 цента на седмица, за да дава уроци на Веда. Но този път тирадата й не звучеше толкова фалшиво, колкото обикновено. Милдред се разтревожи и веднага я попита дали ще е по-добре да й преподава господин Ханън от Пасадена. Последва развълнувано танцуване наоколо и на нея й стана ясно, че ще се подчини на желанието на дъщеря си. Обади се, насрочи среща и в уговорения следобед приключи набързо с работата си и се втурна към вкъщи, за да вземе Веда и да я заведе при учителя.

За случая беше приготвила най-хубавите й дрехи: кафява копринена рокля, кафява шапка, обувки от алигаторска кожа и копринени чорапи. Веда се прибра от училище, видя купчината на леглото и разпери ужасена ръце.

— Майко! Не мога да се издокарам! О, това би било толкова провинциално!

Милдред разбра какво й казва с този светски тон, затова въздъхна, прибра дрехите и се загледа във Веда, докато тя си приготвяше облеклото, което според нея би било подходящо: кафяв пуловер, плисирана пола, яке, кожена барета, вълнени чорапи и обувки с равни подметки. Но извърна очи, когато дъщеря й започна да се облича. За година и половина във външността й бяха настъпили някои промени. Все още не беше над средния ръст, но надменната й походка я правеше да изглежда по-висока. Бедрата й бяха все така стройни, но бяха започнали апетитно да се закръглят. Краката й бяха като на Милдред до последния изящен контур. Но най-забележима беше промяната в това, което Монти грубо наричаше Млекоцентралата — на гръдния й кош буквално за една нощ се бяха появили две обли, напращели повдигнати издатини. Бяха големи дори за зряла жена, а за дете на тринайсет години бяха направо плашещи. Те предизвикваха мистични усещания у Милдред, караха я да си мисли трепетно за любов, майчинство и подобни млечни неща. Когато Монти пренебрежително ги обяви за „вулгарни“ и каза на Веда да си купи хамак и да ги прибере в него, Милдред беше шокирана, почервеня и побесня. Но Веда весело се засмя и най-делово си купи сутиени. Трудно й беше да си представи дъщеря й да се изчерви за каквото и да било. А сега с този бюст — Млекоцентралата — и с леко заоблените си бедра, тя се движеше наперено като горда чистокръвна гълъбица.

Господин Ханън живееше съвсем близо до центъра на Пасадена, в къща, която изглеждаше съвсем обикновена отвън, но вътре се оказа гигантско студио, разположено на целия първи и част от втория етаж. Милдред беше поразена не само от огромните му размери, но и от празнотата му. Вътре нямаше нищо друго, освен роял, дълги полици с ноти, дървена пейка до едната стена и бронзов бюст в единия ъгъл, на който имаше надпис „БАУЕР“. Самият господин Ханън беше набит мъж на около четиридесет години с криви крака, едър гръден кош и огромни длани. Малко приведената му стойка и разчорлената прошарена коса намекваха за болестта, за която и Монти беше споменал. Държеше се приятелски и бъбреше с Милдред, докато тя свали защитата си и стана разговорлива. Когато спомена за ресторанта, Веда метна нервно глава, но господин Ханън каза „А!“ по доста ласкателен начин, спомни си, че е чувал за него, записа си адреса и обеща да намине. След това небрежно се прехвърли на Веда, погледна нотите, които бе донесла, и каза, че е най-добре да приключват с неприятната част. Веда изглеждаше малко нерешителна, но той й махна да сяда на пианото и й каза да изсвири нещо — каквото и да е, но само да е кратко. Веда тръгна тържествено към инструмента, седна на скамейката, изви ръце като истинска професионалистка и се замисли. Господин Ханън се настани на пейката край стената до Милдред и също се замисли. След това Веда засвири нещо, което на Милдред й беше известно като Прелюдия от Рахманинов.