Джеймс Кейн - Милдред Пиърс

— А сега аз предлагам тост. — Вдигна чашата си и произнесе: — За най-великата малка жена, който никой не е бил толкова луд, че да изпусне.

— Рей! — каза Уоли.

— Рей! — повториха всички.

Айда беше объркана и отначало се изкикоти, но после за малко щеше да се разплаче и не чуваше нито дума, докато Милдред я представяше на останалите. Отпусна се на стола и каза:

— Е, Милдред, ще ми се да беше чула коментарите. Нямаш представа колко им хареса пилешкото. И в какъв възторг бяха от гофретите. Казаха, че не са яли такива гофрети от деца и че нямали представа, че някой все още може да ги приготвя по този начин. Истински хит си, Милдред. Ще пожънеш голям успех.

Милдред отпи от чашата си, беше разтреперана, засрамена и непоносимо щастлива.

Можеше да седи там цяла вечност, но трябваше да се погрижи за Веда, а и за Айда също — след огромната й помощ можеше поне да я закара до дома й. Напомни на Бърт, че дъщеря им е на училище, прибра безценните банкноти в дамската си чанта и се приготви да затваря. Ръкува се с всички, като извърна бързо глава, щом стигна до Монти, и най-накрая успя да ги изкара навън. Те се събраха около колата на госпожа Геслър и Милдред предположи, че са отишли там да довършат скоча в неформална обстановка, но не чака, за да се увери. Извика на Бърт да не позволява на Веда да стои будна до късно, натовари Айда на колата и пое с пълна скорост по булеварда.

Когато стигна до дома си, с изненада видя, че синият корд я чака отпред. В къщата беше тъмно, но тя зърна трепкаща светлинка в гостната, където намери Монти и Веда. Стояха на тъмно, само под блясъка на огъня, който бяха напалили, и очевидно си прекарваха превъзходно. Монти обясни на Милдред:

— Имахме среща.

— О, нима?

— Да, уговорихме се да я изпратя до вкъщи и така й направих. Разбира се, първо трябваше да приберем татко.

— Да, при онази Б…

Но преди Веда да довърши апатичната си забележка, и двамата избухнаха в смях. Когато си пое дъх, тя продължи:

— О, майко! Видяхме онази Бидерхоф! През прозореца! Така и се подмятаха!

На Милдред й се стори, че би трябвало да е шокирана, но без да иска, се присъедини към тях и тримата се смяха, докато ги заболяха коремите и по лицата им потекоха сълзи, сякаш госпожа Бидерхоф и нейният пуснат на воля бюст бяха най-смешното нещо на света. Мина много време, докато Милдред най-накрая събра сили да прати Веда да си ляга. Искаше й се тя да остане при тях, да се порадва на слънчевата, безгрижна дружелюбност, която никога преди не беше виждала у нея. Но когато дойде време наистина да я прати да спи, лично я заведе, помогна й да се съблече, сложи я в леглото и я прегърна силно, все още в екстаз от случилото се чудо. А Веда прошепна:

— О, майко, не е ли прекрасен!

— Много е мил.

— Как се запозна с него?

Милдред смотолеви, че Монти е идвал в ресторанта в Холивуд няколко пъти и после попита:

— А ти как се запозна с него?

— О, майко, не съм! Искам да кажа, че не съм го заговорила аз, а той мен. Каза, че приличам много на теб и затова знае коя съм. Ти казвала ли си му за мен?

— Разбира се.

— После попита за Рей и когато му разказах за нея, той пребледня, скочи и…

— Да, знам.

— И онези орхидеи, майко!

— Искаш ли ги?

— Майко! Майко!

— Добре, можеш да ги носиш на училище.

От дивана във всекидневната се разнесе дрезгав и несигурен глас:

— Цяла вечер гледам проклетите ти дрехи и едвам се въздържах да не ги разкъсам. А сега ги сваляй.

— О, не съм в настроение за…

— Сваляй ги.

Дрехите паднаха и тя се подчини на този видимо съвсем логичен финал на вечерта. Но беше прекалено развълнувана, за да се съсредоточи изцяло върху Монти. Легна си уморена, щастлива и разплакана. Бърт, Уоли, госпожа Геслър, Айда, Монти, неоновият надпис, ресторантът и 46-те долара плуваха в сълзите й под лунните лъчи. Но лицето, което грееше над всички тях, по-красиво от останалите, беше това на Веда.

Една сутрин няколко месеца по-късно тя пътуваше с колата от Ароухед заедно с Монти. Той вече беше част от живота й, макар и не чак толкова задоволителна, както й се бе струвало в първите една-две седмици. Първо откри, че голяма част от привличането й към него бе физическо, а това й се струваше обезпокоително. Досега сексуалните й преживявания бяха ограничени, рутинни и скучни, дори в първите дни с Бърт. Тази гореща страстна възбуда, която Монти разпалваше в нея, й се струваше някак срамна; освен това се боеше, че може да загуби контрол над нея и това да повлияе на работата й, която беше започнала да се превръща в целия й живот. Защото въпреки неудачите, гафовете и катастрофите, които понякога я караха да избухва в сълзи, малкият ресторант просперираше. Трудно бе да се каже дали има наистина някакви бизнес умения, но здравият й разум и трудолюбието, което сякаш никога не я напускаше, засега й вършеха идеална работа. Бързо разбра, че продажбите на цели пайове са ключът към всичко останало и упорито продължи да развива тази част от дейността си, докато накрая тя започна да плаща всички разходи, дори й оставаше нещо отгоре, след като изплатеше и надницата на Ханс — пекаря, който нае. Приходите от ресторанта бяха чиста печалба, или щяха да станат веднага щом погасеше дълговете си, които все още бяха отвратително големи. Затова възможността Монти да съсипе безценната й кариера наистина я плашеше.