Майкл Ридпат - Борсов посредник

Закъсня с половин час. Беше облечена с тънък черен костюм на Армани. В действителност костюмът не беше „Армани“, а изработка на шивач от Хонконг, който бе успяла да открие по време на едно пътуване там преди три години, но аз бях единственият, който знаеше за това. Изглеждаше добре и го съзнаваше, докато вървеше между масите, следвана от погледите на всички мъже и повечето жени в залата.

Щом седна, се усмихна и ме целуна.

— Прости ми, че закъснях. Мартин се чудеше дали да се реши да купува нещо от Дисни. Накрая така и не можа да се реши.

— Прави ли въобще някога сделки?

— Понякога. Но трябва да се заредиш с търпение. — Пресегна се през масата и ме докосна по ръката. — Съжалявам, че ми се налага да работя толкова много в последно време. Но след като вече се носят упорити слухове за реорганизация, трябва да се трудя здраво. А и освен това ми предстоят командировки.

— Наистина ли? Предстоят ли ти пътувания?

— Да. Следващата седмица съм в Холандия. А след две седмици ще ми се наложи отново да ходя до Париж.

Изпитах силно разочарование. Аз обикновено зарязвах позициите си точно в шест, като очаквах и от останалите да правят същото.

— На обяд ходих със Сали да й купим обувки. Доста е потисната — каза тя, доловила разочарованието ми.

Купуването на обувки беше обичайната терапия на Карън при подобни случаи. Беше ги събрала с цели дузини у дома, като повечето от тях бяха купени миналата година. За моя радост последните няколко месеца нямаше нов чифт.

— Не знам. Мисля, че успях да я поразсея. Джак Тенко наистина я тормози.

— Бедното момиче. Толкова е важно да имаш добър началник, нали?

— Не е лъжа. — Усмихна се тя. — Очевидно Ед е във възторг от тебе.

Повдигнах рамене.

— Не е трудно да впечатлиш млади момчета — отбелязах скромно, думите й обаче погъделичкаха самочувствието ми.

— И така, как мина денят ти? — запита Карън.

— Не беше зле. Някои от сделките, които сключих миналата седмица, вече започват да дават плодове. Но за този месец съм все още вътре с милион и половина, а до края му има само една седмица. — Мразех да приключвам месеца на загуба, особено с такава голяма сума, но този път явно не можех да го избягна.

— Лош късмет. Дори и ти не можеш да лъжеш дявола всеки месец.

След като приключихме и двамата с поръчката, тя попита:

— За какво мислиш, че иска да разговаря Ричард с теб?

— Нямам представа. Трябва да е нещо много важно за него, за да ме накара да отида там. Сигурно пак е останал без пари.

— Не може да бъде! — възкликна Карън. — Наистина ли смяташ така?

— Възможно е. Просто не съм сигурен, че той държи със здрава ръка финансите на фирмата. Е, това глупаво копеле трябва да продава. И аз ще го убедя.

— Да, направи го — каза Карън. — Ще бъде жалко да загуби всичко, след като е успял да стигне чак дотук.

— Може да е свързано с падането на цените на акциите. Успя ли да научиш нещо на пазара?

— Нищо. Компанията е твърде малка. Повечето хора не са я чували, да не говорим пък за покупка на акции от нея. „Уагнър Филипс“ е замразила търговията с техни книжа. Обадих се там на един приятел, но и той не знаеше нищо, освен че цената пада непрестанно.

— Да, мисля, че на Ричард му се привиждат призраци — казах. — Дори и да приемем, че цената на акциите е била обект на манипулации, не виждам какво толкова спешно има. — Въздъхнах. — Не, боя се, че това е фалит.

Вечерята пристигна. Поръчах бутилка вино и вдигнах чаша.

— Честит рожден ден!

— Благодаря ти. Тридесет години! Бррр! Не съм сигурна, че ми се иска да съм на тридесет. — Тя отпи от виното си. — Ммм. Наистина е превъзходно.

— Кога ще ходиш при майка си?

— Утре вечер. Ще бъде втората ми вечеря за един и същ рожден ден. Винаги ми е изглеждало странно — само аз и тя.

— Съжалявам, че не мога да дойда. Наистина трябва да се срещна с Ричард.

— Не се тревожи, всичко е наред. Наистина би било по-добре, ако не ти се налагаше. Двамата само ще се карате. — Отпи от виното си. — На мен просто ми изглежда странно, това е всичко.

— Без баща ти?

— Да. — Гласът й изведнъж стана напрегнат.

Родителите и на двама ни бяха разведени. Поради тази причина избягвахме да правим сравнения, но изведнъж изпитах нужда да узная.

— Не си ли опитвала да се видиш с него?

— Не знам къде е. Мисля, че мама знае, но не иска да ми каже.

— Не иска да ти каже ли?

— Точно така. — Изведнъж забелязах сълзите в очите й. — Разбира се, че го знае, но отрича. Казва, че изчезнал безследно.