Том Клэнси - Патриотични игри

— О, господи!

Адреналинът се стопи така бързо, както беше нахлул. Времето забави хода си и тръгна с нормално темпо и изведнъж Райън се почувства замаян и изтощен. Устата му зееше и той се задъхваше. Силата, която държеше тялото му изправено, каквато и да беше тя, сякаш го напускаше, като го оставяше слаб — на границата на припадъка. Черната кола измина няколко метра на заден ход, а след това, набирайки скорост, профуча край него и зави в една странична улица. И през ум не му мина, че трябва да запомни номера. Беше зашеметен от светкавичното развитие на нещата, все още не можеше да ги проумее.

Ясно беше, че човекът, когото простреля, е мъртъв. Очите му бяха отворени и сякаш учудени от сполетялата го съдба, а под главата му се червенееше тридесетсантиметрова локва кръв. Райън с ужас забеляза, че в лявата си ръка, на която беше сложена ръкавица, убитият държеше граната. Наведе се, за да се убеди, че предпазният щифт е на мястото си в дървената дръжка, а след това се изправи бавно и с болка. Погледна към ролс-ройса.

Първата граната беше разбила предницата на парчета. Предните колела стояха разкривени, а гумите им бяха спукани. Шофьорът беше мъртъв. На седалката до него лежеше свлечено надолу тяло. Дебелото предно стъкло беше пръснато на парчета. Лицето на шофьора беше… изчезнало, превърнало се в кървава пореста каша. На стъклената преграда, разделяща седалката на шофьора от отделението за пътници, имаше кърваво петно. Джек заобиколи колата и погледна отзад. Видя човек, легнал на пода, а отдолу се подаваше ръбът на женска рокля. Почука по стъклото с дръжката на пистолета. Мъжът се размърда, а след това се вцепени. Беше жив.

Райън погледна пистолета си. Беше празен — цевта стоеше заключена в задно положение, което означаваше празен пълнител. Джек дишаше на пресекулки. Краката му се огъваха, ръцете му трепереха конвулсивно и кратки, остри вълни от силна болка прииждаха в раненото рамо. Огледа се и зърна гледка, която го накара да забрави болката…

Към него тичаше един войник, следван на няколко метра от полицай. Джек предположи, че той е от охраната на двореца. Войникът беше загубил мечешкия си калпак, но автоматичната пушка с половинметровия щик на цевта все още беше у него. Райън се запита дали пушката е заредена, но реши, че ще му струва много скъпо да разбере това. Този е от охраната, професионален войник от добър полк, и е трябвало да докаже, че е смелчага, преди да го пратят да изкара школата, от която излизаха механичните играчки, по които зяпаха туристите. Може би е добър като морски пехотинец. Как стигна толкова бързо?

Бавно и внимателно Райън протегна пистолета на една ръка разстояние. Натисна бутона за освобождаване на пълнителя и той изтрополи на улицата. След това завъртя пистолета, за да може войникът да види, че е празен. Постави го на тротоара и отстъпи назад. Опита се да вдигне ръце, но лявата отказваше да се движи. През цялото време младежът действаше хитро — с вдигната глава, а очите му се местеха натам-насам, но не изпускаха Райън нито за миг. Спря се на три метра от него, като държеше пушката свалена ниско, с щик, насочен към гърлото на Джек — точно според устава. Гръдният кош на войника се повдигаше, но лицето му представляваше безизразна маска. Полицаят беше изостанал. Лицето му беше разкървено и той крещеше в някакво малко радио.

— Спокойно, войнико — каза колкото е възможно по-твърдо Райън. Не успя да му направи впечатление. — Двама от лошите са повалени. Аз не съм от тях.

Лицето на войника дори не трепна. Момчето си беше професионалист. Райън можеше да прочете мислите му и да разбере намерението му — как по-лесно да забие щика така, че да го изкара през гърба на жертвата си. Джек не беше в състояние да избегне такъв удар.

— Татее, татее, татее! — Райън обърна глава и видя малката си дъщеричка, която тичаше към него покрай спрелите автомобили. Четиригодишното дете спря на няколко метра от него с ужасени очи. Засили се, обви с две ръце крака на баща си и изкрещя:

— Да не си посмял да нараниш моя татко!

Удивен, войникът премести поглед от бащата към дъщерята, а в това време към тях се приближи и Кати — по-внимателна и е разтворени ръце.

— Войнико — каза тя като човек, свикнал да дава нареждания, — аз съм лекар и ще прегледам тази рана. Ето защо можете да свалите пушката. Веднага!

Полицаят сграбчи рамото на войника и му каза нещо, което Райън не можа да разбере. Пушката промени незначително ъгъла си и момчето се отпусна едва забележимо. Райън видя още полицаи, които бягаха насам, и някаква бяла кола с виеща сирена. Ситуацията, каквато и да е тя, беше овладяна.