Том Клэнси - Патриотични игри

Поразяваха го и някои несъответствия. Струваше му се, че твърде много хора носеха чадъри. Райън си беше направил труда да провери прогнозата за деня, преди да се впусне в пътешествието си с изследователска цел. Съвсем точно бяха предсказали хубав ден — всъщност бяха го нарекли горещ ден, въпреки че температурата не надминаваше петнадесети на градуса. За това време на годината денят беше топъл, разбира се, но чак пък „горещ“? Джек се зачуди дали тук на този сезон му викат циганско лято. Вероятно не. И все пак защо ли носят чадъри? Хората нямат ли доверие на местната метеорологична служба? „По това ли полицаят позна, че съм американец?“

Другото нещо, което го впечатли, беше изобилието от ролс-ройси по улиците. През целия си живот беше виждал само няколко и въпреки че улиците тук не бяха претъпкани с тях, имаше доста. Самият той обикновено караше петгодишния си „Фолксваген Рабит“. Спря се пред будка за вестници, за да си купи „Икономист“, и няколко секунди се бори с рестото от таксито, за да плати на търпеливия продавач, който, без съмнение, беше разбрал, че е американец. Вървеше надолу по улицата и вместо да гледа къде ходи, започна да разлиства списанието. В един момент установи, че се намира на половин пресечка по-надолу от мястото, към което беше тръгнал. Закова се и започна да си припомня картата на града, която беше разгледал, преди да излезе от хотела. Едното от нещата, на които Джек не можа да се научи, беше да запомня имената на улиците, но пък имаше фотографска памет за карти. Отиде до пресечката, зави наляво, продължи още две преки надолу, сви вдясно и ето — озова се в парк „Сейнт Джеймс“. Погледна часовника си — беше пристигнал петнадесет минути по-рано. Улицата слизаше надолу покрай паметника на Йоркския херцог. Джек пресече близо до дълга класическа сграда от бял мрамор.

Другото чудесно нещо в Лондон беше изобилието на озеленени площи. Паркът изглеждаше голям и Райън виждаше, че тревата се поддържа грижливо. Есента тук трябва да е била нетипично топла. По дърветата все още имаше много листа. Наоколо не се виждаха много хора. Е, какво пък, вдигна рамене той. Сряда е. Средата на седмицата. Всички деца са на училище и това си е един нормален работен ден. Толкова по-добре. Нарочно беше дошъл тук след туристическия сезон. Не обичаше тълпите. Морската пехота го беше научила и на това.

— Татееее! — Райън рязко извърна глава и видя малката си дъщеря, която тичаше към него иззад едно дърво и, естествено не мислеше за безопасността си. Сали стигна до него и се блъсна в крака му, както често правеше. След нея се появи и Кати Райън, която никога не можеше да догони този малък смерч. Съпругата на Джек наистина приличаше на турист. Фотоапаратът „Канон-35 мм“ беше преметнат през рамото й заедно с калъфа, който й служеше за свръхголямо портмоне по време на ваканция.

— Как мина, Джек?

Райън целуна жена си и в същия момент си помисли, че може би англичаните не правят това на открито.

— Отлично, скъпа. Отнасяха се с мен като със собственик. Всичките записки са скътани тук. — И той потупа „папката“. — Ти нищо ли не купи?

Кати се засмя:

— Тук в магазините има всичко. — След това се усмихна недвусмислено и той разбра, че се е разделила с доста голяма част от парите, определени за пазаруване. — Взех нещо наистина хубаво за Сали.

— О? — Джек се наведе, за да погледне дъщеря си в очите. — И какво ли е то?

— Изненада, тате. — Малкото момиченце се завъртя и започна да хихика като истинско четиригодишно дете. Посочи към парка: — Тате, там има езеро с лебеди и пекалини.

— Пеликани — поправи я Джек.

— Големи и бели! — Сали обожаваше пеликаните.

— Ъ-хъ — измънка Райън, а после се обърна към жена си: — Засне ли нещо интересно?

Кати потупа фотоапарата.

— О, разбира се. Лондон вече е „увековечен“ — или може би предпочиташ да прекараме целия ден в пазаруване? — Фотографията беше единственото хоби на Кати, а и нея си я биваше.

— Ха! — Райън погледна надолу по улицата. Настилката беше червеникава, а не черна, и около пътя имаше дървета, подобни на брези. Сигурно това беше пътят към двореца. Не можеше да си спомни, но нямаше да пита жена си, посещавала Лондон много пъти. Дворецът беше на около триста метра от тях, скрит зад някакъв мраморен паметник, и представляваше мрачна постройка, по-голяма от очакванията му. Малкото коли наоколо се движеха бързо.

— Какво ще правим за вечеря?

— Ще вземем такси и ще се върнем в хотела. — Тя погледна часовника си. — Или пък можем да се разходим дотам.