Том Клэнси - Патриотични игри

Оуенс кимна. Вече знаеха защо Райън мрази да лети.

— А вчера?

— Събудих се към седем, поръчах си закуска и вестник в стаята, а след това се излежавах докъм осем и тридесет. Уговорихме се да се срещнем с Кати и Сали в парка към четири и половина, след това взех такси за сградата на адмиралтейството — оказа се, че не е далече, можех да отида и пеша дотам. Както казах, имах писмо, представящо ме на адмирал сър Александър Удсън, който отговаря за военноморските архиви. Всъщност той е пенсиониран. Заведе ме в някакво вмирисано на плесен мазе. Беше ми приготвил всичко, което исках да видя. Дойдох да разгледам някои материали, разменяни между Лондон и адмирал сър Джеймс Сомървил. Той е бил командващ на вашия флот в Индийския океан през първите месеци на 1942 година, а това е едното от нещата, за които пиша. Прекарах три часа в разчитане на избелели копия на военноморски телеграми и си водех записки.

— На това ли? — Ашли вдигна „папката“ на Райън. Джек я грабна от ръцете му.

— Слава богу! — възкликна той. — Сигурен бях, че се е загубила. — Отвори я, постави я на масичката и натисна някакви клавиши. — Я, още работи!

— Какво точно е това нещо? — поиска да узнае Ашли. И тримата станаха от столовете си, за да видят по-добре.

— Това е моята слабост — усмихна се Райън. При отварянето на „папката“ се разкри клавиатура като на пишеща машина и жълт дисплей с течни кристали. Външно приличаше на скъпа папка, дебела около два сантиметра и подвързана с кожа.

— Това е преносим компютър „Кеймбридж Датамастер“, модел Ц. Един мой приятел ги произвежда. Има микропроцесор МЦ 68 000 и два мегабайта бъбъл памет.

— Имате ли нещо против да преведете това? — помоли Тейлър.

— Извинете. Това е портативен компютър. Микропроцесорът върши цялата работа. Два мегабайта означават, че може да съхранява до два милиона знака — достатъчно за една книга, и тъй като има бъбъл памет, информацията не изчезва при изключване. Един приятел от ученическите ми години основа фирма за производството на тези дребосъци. Поиска ми малко пари за начален капитал. Вкъщи аз използвам „Епъл“, а този нося със себе си насам-натам.

— Знаехме, че е някакъв компютър, но нашият човек не можа да го накара да заработи — каза Ашли.

— Мярка за сигурност. Първия път, когато го използвате, въвеждате потребителския си код и включвате блокировката. След това, ако не въведете кода, компютърът просто не се включва.

— Така ли? — отбеляза Ашли. — Каква степен на сигурност има?

— Трябва да питате Фред. Може би ще можете да прочетете данните направо от чиповете. Аз не зная как работят компютрите. Само ги използвам — обясни Райън. — Ето ги записките ми.

— Да се върнем на това, което вършихте вчера — каза Оуенс, като погледна хладно Ашли. — Засега знаем какво сте правили до обяд.

— Добре. Прекъснах работа, за да обядвам. Някакъв човек от приземния етаж ме изпрати в една… една кръчма на две пресечки от мястото. Не си спомням името й. Изядох един сандвич с бира, като си играех с това нещо. Това ми отне около половин час. Прекарах още час в сградата на адмиралтейството, преди да приключа. Излязох оттам към два и петнадесет. Благодарих на адмирал Удсън — много приятен човек — и взех такси до… не си спомням адреса, но беше написан на едно от писмата. Мисля, че беше северно от парка „Риджънтс“. Адмирал сър Роджър де Вер. Служил е под командването на Сомървил. Нямаше го там. Икономът му ми каза, че е излязъл поради внезапната смърт на човек от семейството му. Оставих бележка, че съм идвал, и взех друго такси към центъра на града. Реших да сляза няколко пресечки по-рано и да измина пеш останалата част от пътя.

— Защо? — попита Тейлър.

— Главно защото се бях схванал от седенето — в адмиралтейството, в самолета, в таксито. Исках да се раздвижа. Тичам всеки ден и ставам нервен, когато не го правя.

— Къде слязохте? — попита Оуенс.

— Не зная името на улицата. Ако ми покажете карта, може би ще успея да я открия. — Оуенс му направи знак да продължава. — Както и да е. Някакъв двуетажен автобус за малко не ме прегази и един от вашите униформени полицаи ми каза да пресека на пешеходната пътека. — Оуенс изглеждаше изненадан от това и си записа нещо в бележника. Може би не са разбрали за тази среща. — Купих си списание от една будка и се срещнах с Кати към… о, три и четиридесет или там някъде. И те бяха подранили.

— А тя как беше прекарала деня? — попита Ашли. Райън беше сигурен, че вече разполагат с тази информация.