Том Клэнси - Патриотични игри

Влязоха трима висши офицери. Райън реши, че са важни клечки, като видя как Уилсън скочи на крака и се засуети наоколо, за да им донесе столове. Извини се и излезе от стаята.

Джеймс Оуенс изглеждаше най-старши и се заинтересува от състоянието на Райън. Направи го с достатъчно вежлив тон, сякаш наистина беше загрижен за това. Напомняше на Райън собствения му баща. Беше грубоват, едър мъж и ако се съди по големите му, възлести ръце, явно е стигнал до званието си след доста години патрулиране по улиците и строг надзор за спазването на закона.

Главният полицейски шеф, Уилиям Тейлър, беше на около четиридесет години, по-млад от колегата си от отдела за борба с тероризма и по-спретнат. И двамата висши детективи бяха добре облечени, със зачервени очи от непрекъсната работа през нощта.

Дейвид Ашли беше най-млад и най-елегантен от тримата. Едър колкото Райън, но може би с пет години по-възрастен. Представи се като човек от Министерството на вътрешните работи и изглеждаше доста по-хитър от другите двама.

— Сигурен ли сте, че можете да издържите? — попита Тейлър.

— Няма смисъл да чакам — мръдна рамо Райън.

Оуенс взе един касетофон от куфарчето си и го постави на леглото. Включи два микрофона — един обърнат към Райън и втори — към офицерите. Натисна бутона за запис и обяви датата, часа и мястото.

— Доктор Райън — попита Оуенс с официален глас, — известно ли ви е, че това интервю се записва?

— Да, сър.

— И не възразявате ли?

— Не, сър. Мога ли да ви задам един въпрос?

— Разбира се — отговори Оуенс.

— Обвинен ли съм в нещо? Ако е така, бих искал да се свържа с посолството и да получа адвок… — Райън се чувстваше твърде неловко да бъде в центъра на вниманието на полицаи от такъв ранг, но беше прекъснат от смеха на мистър Ашли. Разбра, че другите офицери изчакаха Ашли да отговори.

— Доктор Райън, вие може би не разбирате нещата правилно. Официално заявявам, че нямаме намерение да ви обвиняваме в нищо. Ако мислехме да го сторим, трябва да ви кажа, че до края на деня щяхме вече да си търсим нова работа.

Райън кимна с глава, без да изразява облекчението си. Никак не беше сигурен. Единственото сигурно нещо беше, че законът не трябва непременно да е смислен. Оуенс започна да чете въпросите си от някакъв жълт бележник.

— Можете ли да ни кажете името и адреса си?

— Джон Патрик Райън. Адресът, на който получаваме пощата, е Анаполис, Мериленд. Къщата ни се намира на Перигрин клиф, на около десет мили южно от Анаполис, в залива Чесапийк.

— Какъв сте по професия? — Оуенс отбеляза нещо в бележника.

— Би могло да се каже, че имам две професии. Преподавам история във Военноморската академия в Анаполис. Понякога чета лекции във Военноморския колеж в Нюпорт и от време на време провеждам някои консултации — като странична дейност.

— Това ли е всичко? — попита Ашли с приятелска усмивка, а Райън се зачуди дали наистина е приятелска. Джек се питаше какво са успели да разберат за миналото му през изминалите — колко? — петнадесетина часа и точно за какво намекваше Ашли. „Ти не си полицай — помисли си Райън. — Какъв точно си?“ Независимо от всичко той трябваше да се придържа към версията, според която е консултант на непълно работно време в корпорацията „Майтър“.

— А каква е целта на посещението ви в страната? — продължи Оуенс.

— Едновременно и отпуск, и пътуване с изследователска цел. Събирам данни за нова книга, а Кати се нуждаеше от почивка. Сали все още е в предучилищна възраст, затова решихме да дойдем сега и да пропуснем туристическия сезон. — Райън си взе цигара от пакета, оставен от Уилсън. Ашли поднесе златна запалка. — В сакото ми, не зная къде се намира то сега, ще намерите писма, представящи ме пред вашето адмиралтейство и пред Кралския военноморски колеж в Дартмур.

— Разполагаме с писмата — отговори Оуенс. — Доста нечетливи са. Боя се, че и костюмът ви е напълно съсипан. Каквото кръвта не е успяла да съсипе, са го довършили с ножа жена ви и сержантът. И така, кога пристигнахте във Великобритания?

— Все още е четвъртък, нали? Ами ние тръгнахме от международното летище „Дълес“ край Вашингтон във вторник вечерта. Пристигнахме към седем и тридесет, в хотела бяхме към девет и тридесет, поръчахме си закуска в стаята и веднага заспахме. Пътуването със самолет винаги ме съсипва — умора от смяната на часовия пояс или нещо такова. Веднага заспах. — Това не беше съвсем вярно, но Райън не мислеше, че трябва да знаят абсолютно всичко.