Том Клэнси - Червеният заек

Председателят го погледна.

— Другарю полковник, благодаря, че предоставихте това на моето внимание. Моля, предайте моите поздрави и почитания на вашия командир. Свободно!

Полякът скочи, козирува смешно по полски, зае възможно най-изпънатата парадна стойка и се отправи към вратата.

Юрий Андропов изчака вратата да се затвори и отново се върна към посланието и прикрепения руски превод.

— Е, Карол, заплашваш ни, а? — Той цъкна с език и поклати глава, преди да продължи тихо. — Смел си, но преценката ти се нуждае от преоценка, мой клерикален друже.

Вдигна очи замислено. По стените бяха окачени обичайните картини. По същата причина като във всеки друг кабинет — да не са голи. Две маслени платна на майстори от Ренесанса, вероятно от колекцията на някой отдавна мъртъв цар или аристократ. Третата беше портрет, при това доста добър, на Ленин, с бледия тен на лицето и изпъкналото чело, познати на милиони по света. Цветна фотография в красива рамка на Леонид Брежнев, настоящия генерален секретар на комунистическата партия, висеше близо до него. Снимката беше пълна лъжа, на нея се виждаше млад и енергичен човек, а не оглупелият дърт козел, който стоеше начело на Политбюро. Е, всички остаряваха, но в повечето страни те напускаха постовете си и се пенсионираха с достойнство. Не и в неговата родина, осъзна Андропов… и се върна към писмото. Не и този човек. А и постът беше пожизнен.

„Този поп обаче заплашваше да промени този порядък“, мислеше си председателят на Комитета за държавна сигурност. И тук се криеше опасността.

Опасност?

Последиците бяха неясни, а това беше достатъчно опасно само по себе си. Колегите му от Политбюро щяха да схванат нещата по същия начин, като знаеше какви бъзльовци бяха тези дъртаци.

Така че му предстоеше не само да ги уведоми за опасността. Трябваше да предложи и начин за отстраняването й.

Точно сега на стената трябваше да висят портретите на други, полузабравени личности. Железният Феликс Дзержински, основателят на ЧК, предшественика на КГБ.

Другият портрет трябваше да е на Йосиф Висарионович Сталин. Вождът някога беше развил теза, много подходяща за ситуацията, пред която беше изправен сега Андропов. Това беше станало през 1944 г. Днес — днес беше още по-подходяща. „Е, тепърва щеше да се разбере. И той беше човекът, който трябваше да реши“, каза си Андропов. Всеки можеше да изчезне, а с него — и проблемът. Мисълта трябваше да го изненада, когато се прокрадна в главата му, но не стана така. Тази сграда, построена преди осемдесет години, за да приюти застрахователната компания „Россия“, беше преживяла много такива неща. Следващите й обитатели бяха издавали заповеди, с които бяха причинили още смърт. Екзекутираха направо в мазето. Тази практика беше изоставена само преди няколко години, а КГБ се разрасна толкова, че да изпълни дори тази огромна постройка, че и още една на околовръстното шосе край града. Но чистачките и до днес си шепнеха за призраци, които се явявали в тихите нощи и понякога стряскали възрастните жени с кофи и четки, и коси като на вещици. Властите в тази страна не вярваха в духове и призраци, както не вярваха в безсмъртието на човешката душа. Но да се пребориш със суеверието на простия селянин беше далеч по-трудна задача, отколкото да накараш интелигенцията да чете безбройните томове на Владимир Илич Ленин, Карл Маркс и Фридрих Енгелс, да не споменаваме за обемистите творби, приписвани на Сталин (всъщност те бяха дело на комитет от сплашени мъже, което беше още по-лошо). Те, слава Богу, не се търсеха вече освен от най-мазохистичните учени.

„Не, каза си Юрий Владимирович, да накараш хората да вярват в марксизма не беше толкова трудно.“ Първо им го наливаха в главите в началното училище, в пионерската организация, в гимназията и в комсомола, а след това най-умните ставаха членове на комунистическата и пазеха партийните си книжки „близо до сърцата си“ в джобчетата на своите ризи.

А после си знаеха работата. Политически зрелите партийни членове проповядваха своите възгледи на партийни събрания, иначе нямаше да се издигнат. По същия начин хитрите царедворци в древен Египет са коленичели и са предпазвали очите си с ръце, за да не ослепеят от ярката светлина, която разпръсквал фараонът, тъй като в ръцете на техния жив Бог са били властта и благоденствието. И те падали на колене, за да засвидетелстват своето подчинение, губели разума и чувствата си и продължавали нагоре. Така беше и тук. Преди пет хиляди години, ако не се лъжеше. Можеше да направи справка в някоя книга по история. Съветският съюз беше дал на света едни от най-известните учени по древна история и археология, защото това бяха области, в които идеологията нямаше голямо влияние. Фактите от историята на древния Египет бяха твърде отдалечени от действителността, за да са от значение философските интерпретации на Маркс или безкрайното празнословие на Ленин. Затова някои от най-кадърните учени избираха тази област. Повечето се насочваха към точните науки, тъй като във водородния атом нямаше политика.