Том Клэнси - Червеният заек

В комуникационния център се влизаше след проверка. Постовият свери снимката от пропуска му и му махна да влезе, без много да се задълбава в проучването.

Рождественски беше идвал тук често и старши операторите го познаваха по физиономия и име, той също ги знаеше. Бюрата бяха подредени с голямо пространство помежду им, а постоянният шум от телепринтерите пречеше да се подслушват разговорите от разстояние над три-четири метра дори от най-чувствителните уши. Този порядък се бе утвърждавал през годините до постигането на най-приемливите мерки за сигурност, граничещи със съвършенство, но експертите по ефективността от третия етаж не преставаха да се мръщят и да търсят грешки. Отиде до бюрото на дежурния офицер по комуникациите.

— Олег Иванович — каза той вместо поздрав.

Зайцев изгледа своя пети посетител за деня, който току-що бе започнал, пети посетител и пети навлек. Често беше шибано да си дежурен офицер тук, особено първа смяна. Нощните смени бяха отегчителни, но поне човек можеше да си върши работата, без да го прекъсват.

— Да, полковник, какво мога да направя за вас тази сутрин? — попита той любезно, както се полагаше на младши офицер пред старши.

— Специална телеграма за Рим, лично до резидента. С еднократен код. Бих предпочел ти да я подготвиш.

Под това трябваше да се разбира вместо да я даваш на шифровчика за кодиране. Не беше обичайно и Зайцев се заинтригува. Но така или иначе щеше да я види. С елиминирането на шифровчика се намаляваше наполовина броят на хората, които щяха да узнаят съдържанието.

— Тъй вярно! — Капитан Зайцев взе бланка за телеграми и молив. — Записвам.

„СТРОГО СЕКРЕТНО. НЕЗАБАВНО И СПЕШНО. ОТ ЦЕНТЪРА В МОСКВА, КАБИНЕТА НА ПРЕДСЕДАТЕЛЯ. ДО ПОЛКОВНИК РУСЛАН БОРИСОВИЧ ГОДЕРЕНКО, РЕЗИДЕНТ; РИМ. СЪДЪРЖАНИЕ: ПРОВЕРИ И ДОКЛАДВАЙ НАЧИНИ ЗА ФИЗИЧЕСКИ ДОСТЪП ДО ПАПАТА. КРАЙ.“

— Това ли е всичко? — попита Зайцев изненадан. — А ако попита какво означава? Не е много ясно така формулирано.

— Руслан Борисович ще разбере какво означава — увери го Рождественски.

Той беше наясно, че Зайцев пита за неща, които не му влизаха в работата. Еднократните кодове за шифроване бяха неприятни за използване и затова посланията, изпращани по този начин, трябваше да бъдат изчерпателни във всички подробности, за да не се компрометира комуникационната линия от размяна на допълнителни съобщения за уточняване. Както беше практиката, това послание щеше да се предаде чрез телетекст и със сигурност щеше да бъде прехванато, еднакво сигурно беше, че щяха да разпознаят форматирането с еднократен шифровъчен код и да разберат, че е важно. Американските и британските дешифровчици вероятно щяха да се опитат да го разкодират, а всеки бе наясно с хитрите им номера. Западните разузнавателни служби работеха в толкова тясно сътрудничество помежду си.

— Щом така казвате, другарю полковник. Ще го изпратя до час. — Зайцев погледна часовника на стената, за да се убеди, че ще може да се справи. — Ще е на бюрото му, когато влезе в кабинета си.

„Руслан ще го разшифрова за около двайсет минути, помисли Рождественски. Дали ще отправи запитване до нас, както предположи Зайцев? Вероятно. Годеренко е старателен и съвестен човек — и политически проницателен. Дори името на Андропов да фигурира отгоре, Руслан Борисович ще прояви достатъчно любопитство да поиска разясняване.“

— Ако дойде отговор, ми се обади веднага щом обработиш текста.

— Вие ли сте свръзката с тази линия? — попита Зайцев просто за да е сигурен, че е проследил нещата правилно.

Все пак в заглавката на телеграмата полковникът сам продиктува „кабинета на председателя“.

— Точно така, капитан.

Зайцев кимна, след което подаде бланката с телеграмата на полковник Рождественски за подпис/одобрение. Съдържание, изпращач, получател, метод за шифроване, свръзка… да, всичко беше налице със съответните подписи. Вдигна очи:

— Полковник, ще замине след малко. Ще се обадя да потвърдя времето на предаване.

Щеше да изпрати също копие в архива. Постави съответните обозначения и подаде копието под индигото.

— Това е номерът на телеграмата. Под същия номер ще бъде заведена в архива, освен ако не го промените.

— Благодаря, капитане — каза полковникът и излезе.

Олег Иванович отново погледна стенния часовник. В Рим бяха с три часа назад от Москва. Десетина-петнайсет минути за резидента да разчете текста — оперативните бяха много туткави в тези неща, — след това да го разгадае, а после…? Зайцев се обзаложи сам със себе си, че римският резидент ще изпрати питане за доизясняване. Беше дяволски сигурен. Капитанът приемаше и изпращаше съобщенията на този човек от няколко години. Годеренко беше акуратен и обичаше всичко да е уточнено. По-добре да остави кода в чекмеджето на бюрото си за обратната телеграма. Преброи 209 знака, включително разстоянията между думите и препинателните знаци. Жалко, че не можеха да правят това с новите американски компютри, с които горе си играеха. Но нямаше смисъл да мечтае за невъзможното. Зайцев измъкна книгата с шифровъчните кодове от чекмеджето на бюрото си и без нужда си записа номера, преди да се отправи към западната страна на огромната зала. Знаеше ги почти всичките наизуст, което се дължеше на миналото му на шахматист, предполагаше Зайцев.