Том Клэнси - Червеният заек

По график в началото на работния ден отделяше петнайсет минути за документите на бюрото си, преди да започнеше дневната сводка, последвана от срещи, насрочени дни, а понякога и седмици предварително. За днес имаше главно въпроси от областта на вътрешната сигурност, макар че представител на партийния Секретариат щеше да дойде преди обед да обсъждат политически теми. „О, да, оная история в Киев“, досети се той. Малко след като стана председател на КГБ, той установи, че партийните работи бледнееха по значение в сравнение с широката палитра от задачи, които се изпълняваха тук, на площад „Дзержински“ 2. По устав КГБ, ако въобще за него имаше някакви ограничения, беше „Щитът и мечът“ на партията. Затова и най-отговорната му задача, теоретично, беше да държи под око съветските граждани, които не бяха достатъчно предани на своето ръководство. Хората от онзи Хелзинкски комитет бяха станали много досадни. СССР беше подписал преди седем години във финландската столица споразумение за мониторинг върху спазването на човешките права и, изглежда, те го бяха приели на сериозно. Най-лошото бе, че привлякоха вниманието на западните медии. Журналистите бяха в състояние да навлекат големи неприятности, а с тях не биваше да се отнасят по обичайния начин — поне не с всички. Капиталистическият свят им се кланяше като на полубожества и очакваше от всеки друг да прави същото, а всеки знаеше, че те бяха шпиони. Беше забавно да се проследи как американското правителство забрани на разузнавателните си служби да използват като прикритие журналистическата професия. Всички останали разведки по света го правеха. И едва ли американците щяха да се правят на божи кравички и да спазват закона, който беше приет само за да приспят вниманието на другите държави, докато репортерите от „Ню Йорк Таймс“ душат из страните им. Твърде елементарно. Всички чуждестранни посетители в Съветския съюз бяха шпиони. Всеки го знаеше и именно поради това Второ главно управление, което отговаряше за контрашпионажа, представляваше толкова голяма част от КГБ.

А и проблемът, който не му даде да мигне цяла нощ, не беше от по-различно естество, нали? Не и ако човек се позамислеше. Юрий Владимирович натисна бутон върху своя интерком.

— Да, другарю председател — отговори мигновено секретарят му, който естествено беше мъж.

— Изпрати ми Алексей Николаич.

— Слушам, другарю.

Отне само четири минути според часовника на бюрото му.

— Да, другарю председател.

Алексей Николаевич Рождественски беше полковник от Първо главно „външно“ управление, опитен разузнавач и вербовчик, той беше изтеглен в Центъра заради професионалните си качества, за да служи като съветник на Андропов и да го консултира по оперативната работа. Не беше висок, нито хубав, поради което можеше да мине незабелязан по която и да е улица в света, а това отчасти обясняваше успехите му в шпионската работа.

— Алексей, имам теоретичен проблем. Работил си в Италия, доколкото си спомням.

— Три години в Рим, другарю председател, при полковник Годеренко. Той е още там като резидент.

— Бива ли го? — попита Андропов.

Енергично поклати глава.

— Много добър оперативен работник, другарю председател. Ръководи способна агентурна мрежа. От него научих много.

— Колко добре познава Ватикана?

Въпросът накара Рождественски да се опули.

— Няма много за познаване там. Имаме някои контакти всъщност, но никога не е представлявал особен интерес. Католическата църква е трудна за инфилтриране по очевидни причини.

— А чрез православната? — попита Андропов.

— Поддържат се някои контакти наистина и получаваме някои сведения, но рядко нещо ценно. Главно слухове, но нищо повече от това, което можем да хванем и по други канали.

— Каква е охраната на папата?

— Физическата охрана ли? — попита Рождественски, чудейки се накъде биеше.

— Точно тя — потвърди председателят.

Рождественски усети как телесната му температура падна с няколко градуса.

— Другарю председател, папата има някаква охрана около себе си, но е доста пасивна. Неговите телохранители са швейцарци, онази оперетна трупа, която марширува с гащеризони на райета като за представление. Понякога задържат по някой вярващ, който се е доближил твърде много до главния поп, и неща от този род, но аз дори не съм сигурен, че носят оръжие, макар че може да се предположи.

— Много добре. Искам да знам дали е трудно физически да бъде доближен папата. Имаш ли представа?