Том Клэнси - Червеният заек

— Много си любезен, Юрий. И така, какво ще правим с този тъп поляк?

А това, казано направо, щеше да е цената на съюза им. За да получеше подкрепата на Александров за поста генерален секретар, Андропов трябваше да го поласкае още малко… е, като направи нещо, което и без това беше замислил. Щеше да е безболезнено, нали така?

Председателят на КГБ придаде колеблив и служебен тон на гласа си:

— Миша, една такава операция не е банално или просто упражнение. Трябва да се планира много внимателно, да се подготви в подробности, след което да получи единодушното одобрение на Политбюро.

— Явно имаш нещо наум…

— Много неща имам наум, но фантазиите не са план. За да се придвижи, се изисква задълбочено обмисляне и планиране, за да се види дали въобще е осъществимо. Нужна е предпазливост — предупреди Андропов. — Дори и след това не могат да се дадат гаранции и обещания. Това не е сценарий за филм. Реалният свят, Миша, е сложен.

Това беше единствено възможният начин да подскаже на Александров да не се отклонява от въображаемия свят на теориите и играчките и да не се набърква в света на кръвта и последиците.

— Е, ти си добър партиен другар. Знаеш залозите в тая игра.

С тези думи Александров съобщи на домакина си какво Секретариатът очакваше. За Михаил Евгениевич партията и нейната идеология бяха държавата, а КГБ беше Мечът и Щитът на партията.

Странно, но Андропов съзнаваше, че папата поляк изпитва същото към своята вяра и светоглед. Но неговата вяра не беше идеология в истинския смисъл на думата, нали така? „Е, за подобни цели можеше да се приеме и като идеология“, си каза Юрий Владимирович.

— Моите хора ще го обмислят внимателно. Не можем да направим невъзможното, Миша, но…

— Има ли нещо невъзможно за този орган на съветската държава?

Това беше реторичен въпрос с жесток отговор. При това опасен, много по-опасен, отколкото този учен си мислеше.

Колко си приличаха, осъзна председателят на КГБ. Този човек, който кротко си пиеше кафеникавата водка „Старка“, вярваше безусловно в идеология, която не можеше да се докаже. А той искаше смъртта на човек, който също вярваше в неща, за които нямаше доказателства. Колко любопитно стечение на обстоятелствата. Сблъсък на идеи, които се страхуваха една от друга. Страхуваха? От какво се страхуваше Карол? Със сигурност не от смъртта. Писмото му до Варшава го показваше ясно. Той наистина си търсеше смъртта. Той търсеше мъченичеството. Защо един човек би се стремял към подобно нещо? Председателят не се чуди много дълго. Да използва живота или смъртта си като оръжие срещу врага. Без съмнение той смяташе Русия и комунизма за врагове — първата по националистически подбуди, а втория заради религиозните си убеждения… Но страхуваше ли се от врага?

„Не, вероятно не“, си каза Юрий Владимирович, а това правеше задачата му по-трудна. Неговата служба се нуждаеше от страх, за да работи. Страхът беше нейният източник на сила, а човек, който не се страхуваше, не можеше да бъде манипулиран…

А онези, които той не можеше да манипулира, винаги можеше да бъдат убити. Кой си спомняше за Лев Троцки?

— Малко са невъзможните неща. По-скоро трудни — съгласи се със закъснение председателят.

— Значи, ще обмислиш възможностите?

Той кимна предпазливо.

— Да, започваме утре сутринта.

Така бе сложено началото на процесите.

— Е, Джак вече се обзаведе с кабинет в Лондон — съобщи Гриър на колегите си от Седмия етаж.

— Радвам се да го чуя — каза Боб Ритър. — Мислиш ли, че знае как да го използва?

— Боб, между вас двамата с Райън да не би да има нещо? — попита заместник-директорът на разузнаването.

— Твоето русоляво момче се изкачва прекалено бързо по стълбата. Да не вземе да падне някой ден, че ще стане голяма каша.

— Да не искаш да направя от него поредната писарушка? — На Джеймс Гриър често му се налагаше да отбива хленченето на Ритър по отношение на състава и възможностите му в дирекцията по разузнаване. — При теб също има няколко изгряващи звезди. Това хлапе е много способно и аз няма да му преча, докато не си строши главата в стената.

— О-у-у, чувам удара — изкиска се заместник-директорът на операциите. — Добре де, коя от перлите в короната иска да поднесе на британските ни братовчеди?

— Нищо особено. Преценката за Михаил Суслов на докторите от „Джон Хопкинс“, които ходиха да му кърпят очите.

— Не им ли я дадохме вече? — попита съдия Мур.