Том Клэнси - Червеният заек

— Щях да предпочета да си остана тук — каза Райън, макар хотелът да нямаше нищо общо с „Плаза“ в Ню Йорк или със „Савой“ в Лондон.

— Явно руснаците не смятат така.

„По дяволите, като ги отведем в Америка, ще си помислят, че са попаднали в рая“ — каза си Райън.

— Да влезем вътре. Има много приличен бар — предложи Хъдсън.

Наистина беше поносим. Намираше се вдясно от входа и след това няколко стъпала надолу. Приличаше на нюйоркски дискобар, само че с по-малко шум. Оркестърът още не бе почнал работа. Бяха пуснали касетофон, не много силно. Джак забеляза, че музиката е американска. Колко странно. Хъдсън поръча по една токайска ракия. Райън отпи. Не беше лоша.

— Доколкото знам, бутилират напитка с подобно име и в Калифорния. Токайската ракия е национално питие. Има странен вкус, но е много по-добра от граппа.

Райън се засмя.

— Знам. Това е италианското название за „по-лек“ алкохол. Моят чичо Марио го обичаше. — Огледа се. Не се виждаше никой в периметър от двайсет стъпки. — Можем ли да говорим?

— По-добре да не се набиваме на очи. Довечера ще дойда пак. Барът затваря след полунощ. Трябва да огледам персонала. Нашият Заек е в стая триста и седма. На ъгъла на третия етаж. Много лесен достъп откъм аварийното стълбище. Хотелът има три входа — един отпред и два странични. Ако е дежурен само един регистратор, както очаквам, ще трябва просто да му отвлечем вниманието, за да внесем вътре пакетите и да измъкнем заешкото семейство навън.

— Пакетите?

Хъдсън го изгледа.

— Не ти ли казаха?

— Какво да ми кажат?

„Мили Боже — помисли си Хъдсън, — те никога не дават нужната информация на когото трябва.“

— Ще поговорим за това по-късно — каза Хъдсън.

„О-па“ — ядоса се Райън. Готвеше се нещо, което явно нямаше да му хареса. Абсолютно сигурно. Май щеше да е по-разумно да си донесе браунинга. Мамка му. Довърши питието си и отиде да потърси тоалетната. Ориентира се по знака върху вратата. Вътре доста отдавна не бе почиствано. Слава Богу, че не се налагаше да сяда. След като се върна, завари Анди да го чака и го последва навън. Скоро след това вече пътуваха с колата.

— Добре, можем ли да обсъдим малкия проблем? — попита Джак.

— По-късно — каза му Хъдсън.

Това накара Райън да се разтревожи още повече.

Пратките тъкмо пристигнаха на летището — три доста големи сандъка с налепени върху тях дипломатически стикери. Представител на посолството проверяваше на рампата дали не е бърникано в тях. За по-сигурно документите им бяха оформени на името на електронна компания, в случая германската „Сименс“, за да изглежда, че вътре има шифровъчна техника или някаква друга обемна апаратура за секретни цели. Натовариха надлежно сандъците върху пикап на посолството, който отпраши към центъра. Присъствието на дипломата предотврати възможността сандъците да минат през рентген, което беше много важно. На митничарите обясниха, че рентгенът може да повреди микрочиповете и те веднага оформиха документите. Скоро щяха да осведомят всички заинтересовани, включително КГБ, че британското посолство в Будапеща се е снабдило с нови шифровъчни апарати. Информацията щеше да се изпрати по каналния ред и да потъне след това в забвение.

— Хареса ли ти разходката? — попита Хъдсън, след като влязоха в кабинета му.

— Надмина очакванията ми, Анди — отвърна Райън. — Искаш ли да ме въведеш в нещата?

— Идеята е на вашите хора. Трябва да изведем Заека и семейството му по такъв начин, че КГБ да ги помисли за умрели, а не за бегълци, които може да се раздрънкат на Запад. За тази цел сме осигурили три трупа, които ще оставим в хотелската стая, след като Флопси, Мопси и Котънтейл изчезнат от там.

— Дотук е ясно — каза Райън. — Саймън ми спомена за това. А после?

— После палим стаята. Трите тела са от жертви на пожари. Трябва вече да са пристигнали.

На Райън му се догади. Изразът на лицето му го издаде.

— Работата ни невинаги е чиста, сър Джон — информира главният агент на СИС своя гост.

— За Бога, Анди! Откъде са труповете?

— На кой му пука?

Райън пое дълбоко въздух.

— Предполагам, че на никого — поклати глава Райън. — После какво следва?

— Пътуване на юг. Ще ни посрещне мой агент, казва се Ищван Ковач, професионален контрабандист, комуто съм платил тлъста сума да ни преведе през границата с Югославия. После продължаваме в Далмация. Някои от сънародниците ми ходят понякога там на почивка през лятото. Качвате се заедно със заешкото семейство на чартърен самолет, пътувате към Англия, операцията свършва и всички са доволни.