Том Клэнси - Червеният заек

Това подсказа на Джак следващия въпрос.

— Да, сър Базил, а в какво точно ще се състои работата ми?

— Джеймс не ти ли каза? — попита Чарлстън.

— Не съвсем. Той си пада по изненадите, доколкото знам.

— Ами, съветската работна група се интересува преди всичко от съветските ни приятели. Имаме няколко важни източника. Вашите хора също. Идеята е да си разменяме информация, за да подобрим общата картина.

— Информация. Не източници — отбеляза Райън.

Чарлстън се подсмихна.

— Трябва да пазим източниците си, нали знаеш?

Джак знаеше много добре. Всъщност достъпът му до източниците в ЦРУ беше безобразно ограничен. Това бяха най-строго пазените тайни в управлението и без съмнение и тук беше така. Източниците бяха живи хора и само едно изплъзване на езика можеше да ги убие. Разузнавателните служби ценяха повече информацията, която им предоставяха техните източници, и не толкова живота им — разузнаването в крайна сметка си беше бизнес, — но рано или късно човек започваше да се притеснява за тях и за семействата им и за личните им наклонности. „Особено за пиенето“, помисли Райън. Това важеше най-вече за руснаците. Обикновеният съветски гражданин пиеше толкова много, че по стандартите в Америка си беше алкохолик.

— Няма проблем, сър. Не знам името и самоличността на нито един източник на ЦРУ. Нито един — натърти Райън.

Това не беше съвсем вярно. Никой нищо не му беше казвал, но човек можеше да разбере много неща от характера на информацията, която се получаваше, и от начина, по който той или тя цитираха разни хора — обикновено ги наричаха „той“, но Райън имаше някои догадки за неколцина от източниците. Беше забавна игра, която всички аналитици играеха, като си държаха езика зад зъбите, макар че Райън на няколко пъти беше споделил предположенията си със своя личен шеф, адмирал Джим Гриър. Обикновено заместник-директорът на операциите го предупреждаваше много-много да не говори, но погледът, който беше хвърлил два пъти на Райън, му беше достатъчен. Е, Райън много добре знаеше, че го бяха наели заради способността му да анализира. От него не се очакваше друго. Когато обичайната информация станеше по-особена, не беше трудно да се досетиш, че нещо се е случило с източника — или го бяха хванали, или даваше лъжливи сведения.

— Адмиралът се интересува конкретно от…

— От какво? — попита генералният директор.

— Полша. Все още ни е трудно да разгадаем колко далече и колко бързо ще стигне и какво ще стане — имам предвид последиците.

— И ние се чудим, Джак. — Кимна замислено. Хората — особено репортерите в пъбовете на „Флийт Стрийт“ — говореха много за това. А репортерите също разполагаха с надеждни източници, понякога по-надеждни от неговите. — Джеймс какво мисли?

— И на двамата ни напомня за събитията през 30-те години — Райън се отпусна уморено на стола. — Профсъюзът на автомобилните работници. Когато се организираше, в завода на Форд се стигна до неприятности. Голяма патърдия Форд дори нае главорези да се справят с профсъюзните лидери. Помня едни снимки на — как се казваше? — Джак се замисли за миг. — Уолтър Ройтър ли беше? Нещо такова. Бяха публикувани в списание „Лайф“. Виждаше се как главорезите разговарят с него и с неколцина от хората му. На първите снимки си хвърляха усмивки като хора, които всеки момент ще се хванат за гушите. Малко след това се стигна до бой. Да се чуди човек как Форд го е допуснал — да позволи нещо подобно да се разиграе пред репортерите, при това с фотоапарати? Тури му пепел, голяма издънка.

— Да, общественото мнение — съгласи се Чарлстън. — То е съвсем реално, а съвременната технология улеснява нещата още повече и, точно така, обезпокоително е за нашите приятели отвъд бодливата тел. Знаеш ли, тази новинарска телевизионна мрежа Си Ен Ен, която започна да предава от вашата страна на океана, може да промени света. Информацията си има собствени пътища за разпространение. Слуховете са лошо нещо. Не можеш да ги спреш, а те си имат собствен начин да се разнасят.

— Една снимка струва колкото хиляда думи, нали така?

— Мъча се да си спомня кой го беше казал. Който и да е, не е бил глупак. Още по-вярно е за видеокадрите.

— Предполагам, че се възползваме от това…

— Вашите хора са резервирани. Аз по-малко. Никак не е трудно служител от посолството да изпие една бира с някой репортер и да се изпусне по време на разговора. Нещо много важно за репортерите, те не са неблагодарни, ако им подхвърлиш интересна история.