Том Клэнси - Червеният заек

Андропов не забелязваше противоречието в начина си на мислене. Като повечето Велики мъже той беше сляп за онези неща, които влизаха в конфликт с широтата на собственото му его.

И при всички случаи нещата опираха все до Карол и опасността, която той представляваше.

Напомни си да постави въпроса на сутрешното заседание с ръководния състав. Трябваше да се преценят възможностите. Политбюро щеше да попита на висок глас как да се справят с проблема във Варшавското писмо и всички очи щяха да се вперят към него, така че трябваше да знае какво да им каже. Номерът беше да измисли такова нещо, че да не си изкарат акъла от страх неговите колеги. Толкова бяха плашливи тези уж силни мъже.

Четеше безбройните доклади на своите оперативни работници, най-способните агенти на Първо главно управление, които успяваха да проникнат в мислите на своите колеги. Колкото и странно да беше, в този свят имаше толкова много страх, а най-плашливи от всички бяха най-често онези, които държаха властта в ръцете си.

Не, Андропов пресуши чашата си и реши да не пие повече тази вечер. Причина за страха им беше, че се притесняваха дали наистина имат власт. Липсваше им сила. Бяха под чехъла на жените си по същия начин като работниците от заводите и колхозниците на село. Изпитваха ужас да не изгубят онова, което толкова ревностно пазеха, и така използваха властта си за низки цели, да унищожават онези, които можеха да им вземат онова, което имаха. Дори Сталин, най-могъщият от деспотите, беше използвал властта си главно за да елиминира онези, които можеха да седнат на стола му. Така великият Коба беше изразходвал енергията си не да гледа напред и нагоре, а надолу. Беше като домакиня, която се страхува да не би да има мишка под полата й, а не като мъж, притежаващ силата и волята да се пребори с връхлитащ тигър.

А той беше ли в състояние да действа по друг начин? Да! Да, можеше да гледа напред към бъдещето и да очертае пътя към него. Да, той можеше да наложи вижданията си на нищожествата, които седяха около масата в Кремъл, и да ги поведе със силата на волята си. Да, той можеше да преоткрие и пренастрои виждането на Ленин и на останалите мислители на ръководната идеология в страната му. Да, той можеше да промени курса на своята страна и да бъде запомнен завинаги като Велик мъж…

Но първо трябваше да се справи с Карол и досадната заплаха, която представляваше за Съветския съюз.

Кети почти изпадна в паника при мисълта, че трябва да го откара до гарата. Видя го да тръгва към лявата страна на колата и сметна, както повечето американци биха направили, че ще шофира той, затова видимо се изненада, когато й хвърли ключовете.

Откри, че педалите бяха същите като в американски автомобил, защото хората по целия свят си служеха по-добре с десния крак, дори англичаните, макар кормилото им да беше отдясно. Лостът за скоростите се намираше в централната конзола, така че трябваше да използва лявата си ръка, за да ги сменя. Докато даваше на задна по алеята за автомобили, си помисли, че не беше много по-различно от нормалното. И двамата се зачудиха дали и за британците беше толкова трудно да карат в дясната лента на пътя, когато дойдеха в Америка или вземеха ферибота до Франция.

— Запомни, че лявото е дясно и дясното — ляво, и че караш от обратната страна на пътя.

— Добре — отвърна тя с раздразнение.

Знаеше, че трябва да свиква, и разсъдливата част на мозъка й си даваше сметка, че сега беше моментът, който имаше гадния навик да се появява изневиделица като партизанин, изскочил из засада. Докато излизаха от квартала, минаха покрай едноетажна сграда, която приличаше на лекарски кабинет, задминаха парка с люлките, заради които Джак беше купил точно тази къща. Сали обичаше люлките и без съмнение на тях щеше да си намери нови приятелчета. А и малкият Джак щеше да играе на слънце през лятото.

— Завий наляво, маце. Десният завой тук отговаря на левия, иначе ще се нахендриш в насрещното движение.

— Знам — каза д-р Карълайн Райън, чудейки се защо Джак не извика такси.

Имаше още много работа в къщата и не й беше до уроци по шофиране. Добре поне, че колата беше бърза, установи тя, натискайки газта.

— Под хълма завий надясно.

— Ъ-хъ.

Това поне щеше да е лесно. Трябваше да открие обратния път към къщата, а мразеше да пита за посоката. Дължеше го на професията си. Хирургът трябваше да има самообладание като пилот на боен самолет. Хирургът нямаше право да изпадне в паника, нали така?