Том Клэнси - Червеният заек

А сега и този проблем.

„Точно така ще започне“, помисли си Андропов, отпивайки глътка от водката. Достатъчен е и един човек, стига да е подходящият. Ако човекът беше подходящ, хората го слушаха, обръщаха внимание на думите и делата му. А такива хора имаше.

Точно те бяха най-опасните…

„Карол, Карол, защо ти трябва да създаваш такива неприятности?“

А неприятности щеше да има, ако изпълнеше заканата си. Писмото, което беше изпратил във Варшава, не беше предназначено за онези лакеи там, тъй като трябва да е бил наясно кой ще е крайният получател. Не беше глупак. Всъщност беше по-умен от всяка политическа фигура, която Юрий Владимирович познаваше. Нямаше начин да си католически свещеник в комунистическа страна и да се издигнеш до най-високия връх на най-голямата църква в света, да бъдеш техният ГЕНЕРАЛЕН СЕКРЕТАР, без да знаеш как да си служиш с лостовете на властта. Постът му съществуваше от две хиляди години, ако можеше да се вярва в подобни глупости, но както и да е. Възрастта на католическата църква беше исторически факт, нали така? Историческите факти бяха исторически факти, което не правеше религиозната надстройка по-валидна, отколкото Маркс казваше, че е — или че не е, ако трябваше да бъде по-точен. Юрий Владимирович винаги беше смятал, че да се вярва в Бог беше толкова безсмислено, колкото да се вярва в Маркс и Енгелс. Но знаеше, че всеки човек има нужда да вярва в нещо, не защото е истина, а защото само по себе си това беше източник на сила. Мижитурките, които чакаха да им се каже какво да правят, трябваше да вярват в нещо по-голямо от самите тях. Примитивните същества в джунглите все още чуваха в гръмотевицата не звука на сблъсъка между по-топлия с по-студения въздух, а гласа на живо същество. Защо? Защото съзнаваха, че са нищожества в един по-силен от тях свят, и си въобразяваха, че могат да оказват влияние върху божеството, което ги контролира, като му принасят в жертва заклани прасета и дори деца, а онези, които контролираха това влияние, придобиваха власт да се разпореждат с обществото им. Властта си имаше своята употреба. Някои от Великите мъже я използваха, за да си осигурят удобства и жени — един от предшествениците му тук, в КГБ, я беше използвал именно за да си осигурява жени, всъщност момичета, но Юрий Владимирович не притежаваше този порок. Не, властта му бе достатъчна сама по себе си. Човек можеше да се топли с нея, както котка се топли на огнището, и просто да се наслаждава на мисълта, че я притежава, да се радва на възможността да управлява останалите, да се разпорежда с живота и смъртта на онези, които му служат, които му угаждат със своето подчинение и с раболепното си признание, че той е по-велик от тях.

Имаше и още, разбира се. Човек трябваше да прави нещо с властта си. Трябваше да остави следи по пясъка на времето. Добри или лоши, без значение, стига да са достатъчно големи, че да се забелязват. В неговия случай една цяла страна се нуждаеше от него да я ръководи, тъй като от всички в Политбюро само той знаеше какво е нужно да се направи. Само той можеше да очертае курса, който да следва народът му. Ако налучкаше верния път, щяха да го запомнят. Знаеше, че един ден животът му ще си отиде. Андропов страдаше от заболяване на черния дроб. Не биваше да пие водка, но с властта се придобиваше и абсолютното право сам да избираш съдбата си. Никой не можеше да му казва какво да прави. Вродената му интелигентност му подсказваше, че това едва ли беше най-мъдрото нещо, но Великите мъже не слушаха нищожествата, а той смяташе себе си за най-великия сред великите. Не притежаваше ли достатъчно силна воля да направлява живота си? Разбира се, че притежаваше, така че можеше да си позволи една-две чашки, понякога три вечер. Или повечко на официалните вечери. Страната му отдавна беше минала етапа на едноличното управление. Той бе приключил още преди трийсет години със смъртта на Коба, Йосиф Висарионович Сталин, който беше управлявал с такава жестокост, че можеше да накара и Иван Грозни да трепери в краката му. Не, този вид власт беше прекалено опасна и за управника, и за управляваните. Сталин беше допуснал толкова грешни, колкото бяха и правилните му преценки. И ако вторите бяха принесли полза за Съветския съюз, първите го бяха обрекли на вечна изостаналост, тъй като създавайки най-ужасяващата бюрокрация в света, той беше проклел страната си никога да не види прогрес.

Но един човек, подходящият човек, можеше да поведе и да вкара своите политически съмишленици в Политбюро в правилната посока, а после, след като помогнеше за подбора на новите членове, да постигне нужните цели чрез влияние, а не с терор. И едва тогава вероятно щеше да задвижи страната си отново, запазвайки едноличния контрол, от който се нуждаеха всички народи, но като добави гъвкавост, за да се случват нови неща, за да дойде Истинският комунизъм — Светлото бъдеще, което Ленин предричаше за Вярващите в трудовете си.