— Мамка му — каза единият от тях.
Старшият санитар на екипа нахлузи кислородната маска върху мъртвешки бледото лице и занатиска копчето, за да вкара чист кислород в белите дробове, докато вторият мъж масажираше гръдния кош на жертвата, за да накара сърцето да заработи отново. През това време пожарникарите вмъкнаха маркуча с отверстие около шест сантиметра в апартамента и започнаха да го обливат с вода.
Всичко бе направено като по учебник. Пожарът бе потушен за по-малко от три минути. Скоро след това се разнесе и димът. Пожарникарите свалиха противогазите. Но на етажната площадка Оуен Уилямс не показваше никакви признаци на живот. Според правилата обаче никой не се смяташе за мъртъв, докато смъртта не бъде установена от лекар, и тялото бе отнесено до бялата линейка на улицата. Хората от спасителния екип бяха обучени да действат по строго определен начин и те направиха всичко според инструкциите. Първо поставиха тялото на носилка, след това провериха дали зениците на очите реагират, после вкараха още кислород в белите дробове и продължиха да масажират гръдния кош, за да накарат сърцето да заработи. Раните от изгарянията по кожата можеха да почакат. Най-важното бе да възстановят дишането и сърдечната дейност. Шофьорът потегли по тъмната улица към болницата „Кралица Виктория“, която се намираше на километър от тук.
Докато стигнаха обаче, хората от спасителния екип вече знаеха, че беше чиста загуба на тяхното ценно време. В спешното отделение ги очакваха. Шофьорът обърна линейката и спря. Задните врати се отвориха и носилката на колела бе вкарана в болницата, докато млад лекар наблюдаваше, без да докосва нищо.
— Вдишване на дим — каза пожарникарят, влизайки през плъзгащата се врата. — Тежко отравяне от въглероден окис.
Дълбоките изгаряния можеха да почакат.
— Откога е така? — попита лекарят от спешното.
— Не знаем. Не изглежда никак добре, докторе. Отравяне с въглероден окис, фиксирани и разширени зеници. Никаква реакция на кислород.
Лекарите опитаха всичко възможно. Не можеше да се отпише с лека ръка животът на един трийсетгодишен човек, но час по-късно стана ясно, че Оуен Уилямс вече никога няма да отвори сините си очи. По нареждане на лекаря опитите за спасяване на живота му бяха преустановени. Обявиха часа на смъртта и го отбелязаха в смъртния акт. Отвън, както му е редът, стояха полицаи и си бъбреха с пожарникарите, докато чакаха. В лабораторията бе изпратена кръвна проба за газов анализ. След петнайсет минути бе установено равнището на въглероден окис от тридесет и девет процента — много над нормата за летален изход. Той бе умрял още преди пожарникарите да навлекат защитните си облекла.
От тук нататък бе задължение на полицията да поеме случая. Бе загинал човек и това трябваше да се задвижи по каналния ред.
Веригата завършваше в Лондон, в сградата от стъкло и метал на Скотланд Ярд с триъгълната табелка отпред, която заблуждаваше туристите, че това е името на лондонската полиция, а всъщност беше названието на улицата, на която се е намирала старата централна сграда. Там стоеше бележка, на която пишеше, че главният полицейски началник Нолън от специалния отряд моли да бъде информиран за всеки смъртен случай, причинен от пожар. Така че телепистът вдигна слушалката и звънна на посочения номер. Това бе телефонът на дежурния офицер от специалния отряд, който на свой ред се обади в Йорк, за да поиска някои уточнения. След това звънна на Нолън Мъника, макар да бе само четири часа сутринта.
— Много добре — отвърна Нолън, след като се събуди. — Предупреди ги да не пипат трупа, да не докосват нищо. Погрижи се да разберат, че не трябва дори да го докосват.
— Слушам, сър — отговори сержантът. — Ще предам заповедта ви.
Патрик Нолън се опита да заспи отново, докато подсъзнанието му не преставаше да се чуди за какъв дявол й трябваше на Сикрет Сървис изпечен човешки труп.
Любопитството го гризеше, макар цялата тая история да бе доста противна — дотолкова, че не можа да заспи най-малко двайсет минути. Накрая все пак се унесе.
Съобщенията прелитаха през Атлантика до Източна Европа и обратно през цялата нощ. Те се обработваха от свързочниците в различните посолства. Нископлатени и претоварени с работа служители, но на практика единствените, на които се разчиташе да изпращат най-деликатната информация от източника до крайния потребител, а следователно и единствените, които имаха достъп до нея. Това бяха също хората, към които враговете проявяваха най-голям интерес. И по таза причина те бяха и най-наблюдаваните от всички служители било в централите, било в отделните посолства, без при това да получават никаква компенсация за неудобствата, които бяха принудени да търпят. Както и да е, та благодарение на тези често подценявани служители съобщенията се озоваваха на нужното бюро.
Читать дальше