Том Клэнси - Всички страхове

— Да, сър. От центъра „Кенеди“. Защитих дисертация и вече съм служител на Белия дом.

— Нанси? — обърна се Райън към секретарката си.

— Директорът го включи във вашата програма, доктор Райън.

— Добре, доктор Гудли — усмихна се Джак, — заповядайте.

Кларк огледа новия младеж и седна.

— Искате ли кафе?

— Имате ли без кофеин? — попита Гудли.

— Ако искаш да работиш тук, синко, по-добре е да свикнеш с истинските неща. Настанявай се тук. Сигурен ли си, че не искаш?

— Да, сър.

— Добре.

Райън напълни чашата си с кафе и седна зад бюрото.

— И така, какво правиш в този замък на загадките?

— Казано с две думи — търся си работа. Дисертацията ми се занимава с историята и перспективите на разузнавателните операции. Искам да науча още няколко неща, за да приключа с работата си в „Кенеди“, а също така да разбера дали ставам за разузнаването.

Джак кимна. Думите му звучаха познато.

— Направен ли ви е инструктаж?

— ПСД и СС. Това явно е ново. Вече имах един инструктаж за секретност в „Кенеди“, защото се рових в някои президентски архиви. Освен това част от материалите в Бостън също се класифицират като „секретни“. Дори участвах в екипа, който се занимаваше с кубинската „ракетна криза“.

— С доктор Никълъс Бледсоу ли?

— Точно така.

— Не съм съгласен с всичките му изводи, но не мога да отрека, че изследването беше дяволски добро — вдигна чашата си за поздрав Джак.

Гудли бе написал почти половината от тази монография, включително и изводите.

— Мога ли да ви попитам с какво точно не сте съгласен?

— Действията на Хрушчов бяха напълно безразсъдни. Мисля — пък и в протоколите го пише, — че разполагането на ракетите там е резултат на импулсивен подтик, а не на продължително обмисляне.

— Смятам, че грешите. В монографията се сочи, че главната грижа на Съветския съюз са били нашите балистични ракети със среден радиус на действие, разположени в Европа и по-специално в Турция. Логично е да мислим, че действието му е било продиктувано от стремеж да запази равновесието на силите.

— Вашата информация не разглежда всички аспекти на въпроса — каза Джак.

— Като кои например?

— Като разузнавателната информация, която получавахме от Пенковски и другите агенти. Тези документи са все още засекретени и ще останат такива още двадесет години.

— Струва ми се, че петдесет години са твърде много.

— Разбира се — съгласи се Райън, — но за това си има причини. Част от информацията е… е, не точно в употреба, но може да разкрие сведения, които не бихме желали.

— Не мислите ли, че този подход е малко краен? — попита колкото се може по-спокойно Гудли.

— Да речем, че тогава сме имали агент с кодовото наименование БАНАН. Добре, той може би вече е умрял от старост, но агент КРУША, вербуван от него, все още работи за нас. Ако руснаците разберат кой е БАНАН, това може да ги наведе на други следи. Освен това трябва да се съобразяваме със системата за предаване на информация. Хората играят бейзбол от сто и петдесет години, но правилата са си същите. По-рано и аз мислех като теб, Бен. Ще разбереш, че повечето от нещата, които правим тук, си имат причина.

„Пленник на системата“ — помисли си Гудли.

— Освен това сигурно си забелязал, че последните изказвания на Хрушчов доста сериозно противоречат на някои от изводите на Бледсоу. И още нещо.

— Да?

— Да речем, че през 1961 година Джон Кенеди е имал достоверна разузнавателна информация, че Хрушчов иска да промени системата. През 1958 година той е неутрализирал Червената армия и се е опитвал да реформира партията. Да предположим, че информацията на Кенеди е била изключително достоверна и една птичка му е казала, че ако подложи рамо, промените ще станат още през шестдесетте години. Та това е „гласността“ цели тридесет години по-рано! Да речем, че всичко се е случило точно така и президентът го е провалил, защото по политически причини е решил да не подкрепя Никита… Което означава, че шестдесетте години са една голяма грешка. Виетнам и всичко останало — просто гигантски провал.

— Не ви вярвам. Аз преглеждах президентските архиви. Това не съответства на всичко, което…

— Съответствие в политиката? — прекъсна го Райън. — Е, това вече е революционен възглед.

— Нима твърдите, че всичко това се е случило?

— Това беше само хипотеза — каза Джак.

„По дяволите — помисли си той. — Информацията е известна на всички. Но никой не си е направил труда да върже нещата едно с друго.“ Това бе проява на по-голям и сериозен проблем. Но частта, която го безпокоеше, бе в тази сграда. „Е, нека с историята се занимават историците… докато някои ден не реша да се присъединя към тях. И кога ще дойде този ден, Джак?“