Том Клэнси - По заповед на президента

Беше планирал да промени положението, бързо и решително от гледна точка на историята — а той сериозно се занимаваше с история, — само за да види как американците провалят още в зародиш добре подготвения му план. Не вярваше в Бог, никога не беше вярвал и нямаше да повярва, но вярваше в Съдбата, а именно Съдбата бе онова, което наблюдаваше на фосфорния екран на произведения в Япония телевизионен апарат. Непостоянна жена е Съдбата, каза си той и протегна ръка към чашата зелен чай. Само допреди дни бе облагодетелствала американците, а сега всичко това… И какви бяха намеренията на госпожа Съдбата? От друга страна, по-голямо значение имаха неговите собствени намерения, потребности и желания, реши мъжът. Той посегна към телефонната слушалка, после се отказа. И така щеше да звънне достатъчно скоро — други щяха да искат мнението му и щеше да му се наложи да им даде някакъв отговор, така че бе време да помисли по въпроса. Отпи от чая си. Горещата течност изгори устата му и това беше добре. Трябваше да е трезв, а болката го концентрираше.

Осъществен или не, планът му не бе лош. Беше зле изпълнен от невнимателните му агенти, най-вече поради Съдбата и моментната й щедрост към Америка — но планът си бе чудесен, отново си каза той. Отваряше му се нова възможност да го докаже и то пак благодарение на Съдбата. Тази идея го накара леко да се усмихне и лицето му придоби разсеяно изражение, докато мислено скачаше напред в бъдещето. Видяното там му хареса. Надяваше се телефонът да не звънне още известно време, защото трябваше да поогледа още по-напред, а за тази цел никой не биваше да му пречи. След кратък размисъл реши, че истинската цел на плана му вече е постигната. Беше искал Америка да бъде осакатена и сега тя бе осакатена. Не както го беше решил той, но така или иначе осакатена. «Може би дори още по-добре?» — помисли си мъжът.

«Да.»

И така, играта можеше да продължи.

Именно Съдбата беше онази, която си играеше с приливите и отливите на историята. Всъщност тя не бе нито приятел, нито враг на никого — или може би беше? Мъжът изсумтя. Навярно тя просто имаше чувство за хумор.

Тя бе изпълнена с гняв. Само преди дни бе подложена на унижение, ужасното унижение да чуе от чужденец — някакъв си бивш провинциален губернатор! — какво трябвало да направи собствената й независима страна. Беше се държала много внимателно, разбира се. Всичко трябваше да се направи с огромно умение. Самото правителство не бе замесено в нищо повече от мащабно военноморско учение в открито море, където естествено всички имаха право на свободно плаване. Не отправиха заплашителни ноти и официални демарши, не заеха и позиция, а от своя страна, американците не бяха направили нищо повече от това да свикат заседание на Съвета за сигурност, на което всъщност нямаше какво да се каже, тъй като официално не се бе случило нищо и нейната страна не беше направила изявление. Американците просто бяха провели учения, нали? Мирни учения. Разбира се, те бяха спомогнали за увеличаването на американската мощ срещу Япония — но жената не можеше да знае това предварително, нали? Не, разбира се.

Точно в този момент документът лежеше върху бюрото й: необходимото за пълно възстановяване на боеготовността на флотата време. Но не, поклати глава тя, това нямаше да е достатъчно. Сега нито тя, нито страната й можеха да действат самостоятелно. Трябваха време, съюзници и планове, но страната й имаше и други нужди, а нейната работа беше да се грижи именно за тях. Не й бе работа да изпълнява нечии чужди заповеди, нали?

Не.

Тя също пиеше чай от фина порцеланова чаша, със захар и малко мляко — по английски, резултат от произхода, положението и образованието й, които наред с търпението, я бяха изкачили до този пост. От всички хора по света, които гледаха същата картина, предавана от същата сателитна мрежа, навярно тя най-добре разбираше какви възможности се откриват, колко големи и привлекателни са те, още по-приятни поради това, че идваха толкова скоро след изживяното в същия този кабинет унижение. От човек, който сега беше мъртъв. Прекалено добри възможности, за да ги изпусне.

Да, точно така.

— Това е ужасно, Джон. — Доминго Чавес потърка очи — беше буден от повече часове, отколкото обърканият му поради смяната на часовите зони мозък можеше да преброи — и се опита да подреди мислите си. Бе се изтегнал на кушетката в дневната, качил босите си крака върху масичката за кафе. Жените в къщата спяха — на сутринта едната я очакваше работа, а другата — изпити в колежа. Още не беше разбрала, че на следващия ден може и да няма училище.