Том Клэнси - По заповед на президента

Нормалният ден беше започнал.

Вече не можеше да отрича. Нямаше нужда доктор Мауди да й го казва. Главоболието се бе усилило, изтощението все повече я налягаше. Както при малкия Бенедикт Мкуза, беше си помислила тя, после я озари надежда, че може да е пристъп на старата й малария. За първи път си мислеше такива неща. Но после започнаха болките, не в ставите, а най-вече в стомаха, и това бе все едно да наблюдава приближаващ се въздушен фронт, когато високите бели облаци водят след себе си страшна буря. Не можеше да направи нищо друго, освен да чака и да се страхува от онова, което приближаваше, защото знаеше всичко, което щеше да стане. С част от разума си тя продължаваше да го отрича, а с другата част се опитваше да се скрие в молитва и във вярата си, но както при човек, който гледа страшен филм, въпреки че скрива лицето си, очите й надзъртаха отстрани, за да видят какво приближава, и това бе още по-ужасно заради безполезното й отстъпване пред него.

Гаденето се усилваше и скоро тя не можеше да го контролира с волята си, колкото и силна да беше.

Лежеше в една от малкото единични стаи в болницата. Слънцето навън все още светеше силно, небето бе ясно, прекрасен ден от безкрайния африкански пролетно-летен сезон. До леглото и имаше система, която вкарваше в ръката й стерилен солен разтвор, заедно с някакви слаби аналгетици и хранителни вещества, които да подсилят тялото й, но всъщност това беше просто отлагане. Сестра Жана Батист не можеше да направи нищо друго, освен да чака. Тялото й бе безжизнено отпуснато от изтощение и толкова я болеше, че й костваше цяла минута усилия, за да обърне глава към прозореца и да види цветята навън. Първият силен пристъп на гадене почти я изненада и тя някак си успя да грабне легенчето за повръщане. Все още продължаваше да е достатъчно сестра и достатъчно в съзнание, за да види кръвта, въпреки че Мария Магдалина взе легенчето от ръцете й, за да го изпразни в специален контейнер. Сестра като нея и в болницата, и пред Бога, тя беше облечена в стерилна манта, носеше гумени ръкавици и маска, а очите й не успяваха да скрият скръбта й.

— Здравейте, сестро. — Беше доктор Мауди, облечен по същия начин, а тъмните му очи бяха скрити зад зелената маска. Той погледна картона, закачен на леглото. Данните за температурата бяха записани само преди десет минути и тя продължаваше да се покачва. Телексът от Атланта във връзка с изследването на кръвта й бе пристигнал още по-скоро и стана причина за идването му в изолационната сграда. Само допреди няколко часа кожата на сестрата беше бледа. Сега изглеждаше леко зачервена и суха. Мауди си помисли, че биха могли да смъкнат температурата със спирт, може би по-късно и с лед, за да се преборят с треската. Това щеше да нарани достойнството на сестрата. Наистина се обличаха целомъдрено, както е присъщо за жени, а болничната нощница, която носеше сега, подсилваше добродетелта й. Още по-тежък бе погледът й. Тя знаеше. Но все пак трябваше да й го каже.

— Сестро — рече лекарят, — кръвната ви проба е позитивна за антитела на ебола.

— Разбирам — кимна тя.

— Значи знаете също — тихо добави той, — че от тази болест оцеляват двайсет процента от пациентите. За вас има надежда. Аз съм добър лекар. Сестра Магдалина е превъзходна сестра. Ще ви поддържаме с всички сили. Свързах се и с един от колегите ми. Няма да се откажем от вас. Искам и самата вие да не се отказвате. Молете се на вашия Бог, мила сестро. Той сигурно ще се вслуша в човек с вашите добродетели. — Думите идваха лесно, защото Мауди в края на краищата беше лекар, при това добър. Той се изненада от това, че желаеше монахинята да оцелее.

— Благодаря ви, докторе.

Преди да си тръгне, Мауди се обърна към другата сестра.

— Дръжте ме в течение, моля.

— Разбира се, докторе.

Мауди тръгна наляво към вратата, като сваляше в движение предпазната си престилка и ръкавиците, и ги изхвърли в съответния контейнер. Мислено си отбеляза да поговори с администратора, за да се увери, че предпазните мерки са засилени. Искаше му се тази монахиня да е последният случай на ебола в болницата. Част от хората на СЗО вече бяха на път към дома на семейство Мкуза, където щяха да разговарят със смазаните от мъка родители, както и със съседите и приятелите им, за да разберат къде и как се е заразил Бенедикт. Най-вероятното предположение беше ухапване от маймуна.

Но само предположение. За заирската ебола се знаеше малко, а обикновено неизвестното се оказваше важно. Несъмнено бе съществувала тук от векове, просто още една смъртоносна болест в район, който изобилстваше от такива. Бяха я открили едва преди трийсет години и я бяха нарекли «треска на джунглата». Центърът на разпространение на вируса все още се издирваше. Всички смятаха, че се пренася от маймуна, но никой не знаеше от каква — бяха залавяни и убивани буквално хиляди животни в опитите да се установи това, но засега всичко оставаше без резултат. Дори не бяха сигурни, че наистина е тропическа болест — първата добре документирана епидемия от този клас треска всъщност беше избухнала в Германия. Много сходна болест съществуваше и на Филипините.