Том Клэнси - По заповед на президента

— Не е лъжа. Карай както си я замислил, Скот, и ме дръж в течение.

Алекс погледна часовника си. В дъното на лабораторията един лаборант правеше тест на кръвта, взета от съпругата на Пациент номер 1. Беше положителен — тя също беше болна, без още да го знае.

— Имат ли деца? — попита Джанет Клеменджър.

— Две, и двете са на училище.

— Алекс, ако знаеш нещо, което аз не знам… Надявам се поне застраховката им да е наред. Виж тук. — Тя почука по екрана. — Виждаш ли как са групирани протеиновите вериги и тази структура тук? — Джанет беше най-добрият лабораторен специалист за начините, по които се формираха вирусите.

— «Мейинга»? — Господи, тъкмо този вирус бе убил Джордж… И никой не разбра как го е прихванал, и той сега не знаеше как този пациент…

— Прекалено рано е да бъдем категорични. Знаеш какво трябва да направя, за да проследя това, но…

— Всичко съвпада. Не са ни известни никакви рискови фактори при него, при жена му също. Господи, Джанет, ами ако се предава по въздушно-капков път?

— Знам, Алекс. Ти ли ще се обадиш в Атланта, или да го направя аз?

— Аз ще го направя.

— Ще го разнищя това вирусче — обеща тя.

Пътят от лабораторията до кабинета му се стори страшно дълъг.

— Доктор Лоренц в момента е на съвещание — каза секретарката. Това обикновено помагаше, но този път номерът не мина.

— Влезте при него, ако се налага, моля ви. Кажете му, че се обажда Пиер Александър от болницата «Джон Хопкинс» и че е много важно.

— Да, докторе. Задръжте така, моля.

— Давай бързо, Алекс, защото имаме екстремална ситуация — чу се гласът на Гъс Лоренц.

— Знам. Вирусът «Ебола» се е добрал и до тази част на света — заяви Александър.

— И ти ли си разговарял с Марк?

— Марк ли? Кой Марк?

— Почакай, почакай малко, Алекс. Защо се обаждаш тук?

— В отделението имам двама пациенти с вируса, Гъс.

— В Балтимор?

— Да… Къде още се е появил, Алекс?

— Марк Клайн в Чикаго има пациентка, на четиридесет и една година. Вече микрографирахме кръвната проба. — Разделени от хиляди километри, двамата експерти правеха едно и също — гледаха в празното пространство. Израженията им бяха съвършено еднакви. — Някой от тях бил ли е в Чикаго или Канзас Сити?

— Никой — отвърна полковникът от запаса. — Кога е бил регистриран случаят на Клайн?

— Снощи, около десет. А твоите?

— Точно преди осем. Съпругът показва всички симптоми. Жената не, но тестът на кръвта й е положителен… о, по дяволите, Гъс…

— Трябва да се обадя в Детрик.

— Обади се и хвърляй по едно око към факса. Да се надяваме, че е някаква ужасна грешка. — Но не беше, и двамата вече го знаеха.

— При следващото съобщение, записано от телефонния ви секретар, сте свободен да изпълните мисията си — каза господин Алахад. — Момента ще определите вие. — Не се наложи да добавя, че ще е по-добре, ако Раман изтрие всички съобщения. Ако му го кажеше, това би означавало да оскърби онзи, който искаше да пожертва себе си. — В този живот повече няма да се срещнем.

— Трябва да тръгвам на работа. — Раман се поколеба. Значи заповедта най-после бе дошла. Двамата мъже се прегърнаха, после по-младият излезе.

— Кати? — Тя вдигна поглед и видя главата на Берни Кац да се подава през вратата на кабинета й.

— Да, Берни?

— Дейв е обявил съвещание на шефовете на отделения в кабинета му в два. Аз тръгвам за Ню Йорк на конференция, а Хол има операция. Ще отидеш ли?

— Разбира се, следобед нямам ангажименти.

Третият пациент нямаше нищо общо с другите двама. От три метра деканът и доктор Александър го гледаха как повръща в един пластмасов контейнер. Ясно личаха следите от кръв.

— Не е пътувал никъде. Казва, че бил в Ню Йорк по някакъв повод. Ходил на театър, на автомобилно изложение, обичайните туристически забавления — каза наблюдаващата лекарка. — Какво ще кажете за първия?

— Позитивен за вируса «Ебола» — отвърна Алекс.

— Тук? — невярващо попита тя.

— Тук. Не се изненадвайте толкова.

Александър хвана декана под ръка и го изведе в коридора. Там, както си беше в зеления екип, запали пура, за всеобща изненада на охраната, която бе наложила пълна забрана на пушенето.

— Какво има, Алекс?

— Знаеш ли, трябва да ти кажа нещо за тия случаи. — Алекс пое и изпусна няколко пъти дим. — Поне какво ще си помислят в Детрик.

— Давай.

— Два отделни първи случая, Дейв, на хиляди километри един от друг, и осем часа разлика във времето. Без абсолютно никаква връзка. Никакви, дори и мимолетни познанства. Помисли върху това — каза Пиер Александър и издуха още един облак дим.