Още един дар на Персия (някои твърдяха, че е от Индия) за света бе играта на шах, на която се бе научил още като дете. Самата дума за края на играта, «шахмат», на персийски означаваше «царят е мъртъв», нещо, за чието постигане в реалния живот беше помогнал лично, и макар отдавна да бе престанал да играе на шах, Даряеи си спомняше, че добрият играч не мисли само ход за ход, а за четири, дори повече хода напред. Както и в действителността, един от проблемите в шаха бе, че следващият ход понякога можеше да се предугади, особено когато другият играч беше добър — щеше да е опасно да не го смята за такъв. Но като мислиш за бъдещите си ходове, много по-трудно виждаш какво те очаква, чак до самия край, когато противникът може ясно да види това, но надхитрен, останал без фигури, сила и възможности, няма друг избор, освен да се предаде. Такъв беше случаят и с Ирак до тази сутрин. Другият играч — всъщност много играчи — се бяха предали и избягали, а Даряеи с удоволствие им позволи. Още по-приятно бе, когато другият играч не може да избяга, но въпросът беше да спечелиш, а не да получиш удовлетворение. Да победиш означава да мислиш по-перспективно и по-бързо от другия, така че следващият ход да е изненадващ и той да се ядоса и обърка, да се принуди да губи време за реакция, а в шаха, както и в живота, времето е ограничено. Всичко зависеше единствено от ума, не от тялото.
Изглежда, така бе и при лъвовете. Дори един толкова могъщ звяр можеше да бъде надхитрен от по-малки животни, ако времето и мястото бяха подходящи. Това беше едновременно и поуката, и задачата на деня. Когато свърши с молитвите си, Даряеи извика Бадрейн. По-младият мъж беше опитен тактик и събирач на информация. Нуждаеше се от напътствията на човек, опитен в стратегията, но с тези напътствия той наистина щеше да е много полезен.
След едночасов разговор с водещите специалисти в страната се реши, че президентът не може да направи абсолютно нищо. Следващият ход беше просто да чакат и да наблюдават. Всеки гражданин можеше да го направи, но водещите експерти на Америка можеха да чакат и наблюдават малко по-бързо, или поне така си казваха. Те щяха да направят всичко това вместо президента, разбира се, така че Райън напусна оперативната стая, качи се по стълбите и излезе навън. Валеше студен дъжд.
— Това ще стопи и последния сняг — каза Андреа Прайс и сама се изненада от факта, че се обръща към шефа си, без да я питат.
Райън се обърна и се усмихна.
— Ти работиш повече от мен, Андреа, а си…
— Жена ли? — с уморена усмивка попита тя.
— Май се проявява мъжкият ми шовинизъм. Моля за извинение… Ох, как ми се иска да запаля една цигара! Отказах ги преди години — Кати ме наплаши. Не е лесно да си женен за лекарка.
— Изобщо не е лесно да си женен. — Прайс беше венчана за работата си и двете вече избледняващи в паметта й връзки го доказваха. Проблемът й, ако изобщо можеше да се нарече така, се състоеше във факта, че притежаваше същата отдаденост на дълга, каквато се предполагаше, че е присъща единствено на мъжете. Това бе съвсем просто, но първо един адвокат, а след него и един рекламен директор не успяха да го проумеят.
— Защо го правим, Андреа? — попита Райън.
Специален агент Прайс също не знаеше. Тя възприемаше президента като баща. Той беше човекът, който би трябвало да знае отговорите, но след годините, прекарани в охраната, Андреа вече разбираше, че не е така. Нейният баща винаги бе знаел отговорите или поне така й се струваше като малка. После порасна, завърши образованието си, постъпи в Службата, бързо се изкачи по стръмната и хлъзгава стълба и междувременно някак си изгуби своя път в живота. Сега беше достигнала върха в професията си и се бе наредила до «бащата» на нацията си, само за да разбере, че животът не допуска хората да знаят онова, което искат и имат нужда да знаят. Работата й беше достатъчно трудна. Неговата бе безкрайно по-тежка и може би за един президент беше по-добре да е нещо различно от чудесния и достоен човек, какъвто бе Джон Патрик Райън. Може би някой кучи син би оцелял по-успешно тук…
— Не знаеш ли? — усмихна се към дъжда Райън. — Обикновено се отговаря, че все някой трябва да го прави. Господи, просто се опитах да прелъстя трийсет нови сенатори. Разбираш ли? Да ги прелъстя — повтори Джак. — Все едно че са девойчета, а аз съм някой шибан мръсник. Съжалявам, извини ме.
— Няма нищо, господин президент. Чувала съм такива думи, дори от други президенти.
— С кого си говориш? — попита Джак. — Едно време аз разговарях с баща си, с моя свещеник, с Джеймс Гриър, когато работех за него, или с Роджър, допреди няколко седмици. Сега всички те питат мен. Нали знаеш, в Куонтико, в основното офицерско училище, ми казваха, че да командваш е самотна работа. Господи, изглежда, че не са се майтапили. Наистина не са се майтапили.
Читать дальше