Том Клэнси - По заповед на президента

Чувстваше се като съдия. Не за първи път съобщаваше такива новини и сигурно нямаше да е за последен, но когато съдията произнася смъртна присъда, поне е за тежко престъпление и има възможност за обжалване. Това нещастно копеле не беше виновно за нищо друго, освен че се бе проявило като мъж на разстояние от дванайсет часови пояса от вкъщи, навярно пиян и самотен. Може би след като се е скарал с жена си по телефона. Може би тя е била бременна и тогава, а той не е искал да има деца. Може би причината просто беше в екзотичните условия, а Алекс отлично си спомняше колко прелъстителни могат да са онези момичета с детински личица, пък и, по дяволите, кой би разбрал? Сега много хора щяха да разберат и нямаше да има обжалване. Това можеше да се промени, помисли си доктор Александър. Току-що го бе казал на пациента. Човек не трябваше да им отнема надеждата. Точно това казваха и онколозите на пациентите си от две поколения насам. Тази надежда беше реална, беше истинска, нали? По въпроса работеха някои умни хора — Александър бе един от тях — и пробивът можеше да стане още утре. Или след сто години. Пациентът разполагаше с десет.

— Не изглеждате много щастлив.

Той вдигна поглед.

— А, доктор Райън.

— Доктор Александър, познавате Рой, нали? — Тя посочи към масата с таблата си. Столът днес беше претъпкан. — Имате ли нещо против?

— Моля.

— Лош ден?

— Случай на тип «Е» — каза само той.

— HIV, Тайланд? Сега тук ли е!

— Вие наистина четете «М & М» — успя да се усмихне той.

— Трябва да съм в крак със специализантите си. Тип «Е», сигурен ли сте? — попита Кати.

— СПИН? — попита Рой Олтман. Останалите от охраната на ХИРУРГ се бяха пръснали из помещението. Биха предпочели тя да се храни в кабинета си, но доктор Райън им беше обяснила, че това е един от начините, по който лекарите в «Хопкинс» вървят в крак един с друг и че за нея е дългогодишен навик. Днес това бяха инфекциозните болести. Утре — педиатрията.

— Тип «Е» — кимна Алекс. — В Америка се среща предимно тип «В». Също като в Африка.

— Каква е разликата?

— Тип «В» се пренася трудно — отговори му Кати. — Изисква пряк контакт с кръвни продукти. Случва се с интравенозни наркомани, които използват едни и същи игли, или при полов контакт, но в общи линии се ограничава до хомосексуалисти, които имат тъканни увреждания или от разкъсване, или по-често от венерически болести.

— Забравяте и лошия късмет, но това е само около един процент — пое щафетата Александър. — Започва да изглежда като че ли тип «Е» — в този случай прихванат в Тайланд — осъществява хетеросексуален скок много по-лесно, отколкото тип «В». Очевидно е по-издръжлив вариант.

— Много ли е зле? — попита Олтман. Работата с ХИРУРГ се превръщаше в образователна програма.

— Преди повече от пет години Ралф Форстър отиде да види какво е положението. Знаеш ли историята, Алекс?

— Не цялата, само края.

— Ралф отлетял там в командировка на официално пътуване и прочее и първото нещо, което се случило след слизането му от самолета, когато тайландският представител го посрещнал на митницата и го отвел до колата, било да го попита: «Искате ли няколко момичета за довечера?» Тогава разбрал, че има действителен проблем.

— Вярвам, че е било така — каза Алекс, спомняйки си времето, когато самият той би се усмихнал и кимнал в отговор. Този път успя да не потръпне. — Броят на пациентите е тъжен, господин Олтман. В момента почти една трета от момчетата, постъпващи в тайландската армия, са HIV-позитивни. Предимно тип «Е».

— Една трета?

— Повече от двайсет и пет процента, когато Ралф отиде там. Това е сериозно количество, нали?

— Но това означава…

— Може да означава, че след петдесет години Тайланд няма да съществува — с делови глас, който скриваше вътрешния й ужас, съобщи Кати. — Когато учех тук, смятах, че онкологията е мястото за най-умните. Смятах, че не бих могла да се захвана с това и да понеса стреса, затова режех очи и ги поправях. Грешах. Ние ще победим рака. Но тези проклети вируси… просто не знам.

— Решението, Кати, е да се разберат точните взаимодействия между генните спирали във вируса и тези на клетката приемник. Тогава няма да е чак толкова трудно. Щом решим този проблем, можем да ги победим. — Подобно на повечето изследователи, Александър беше оптимист.

— Значи изследване на човешката клетка, така ли? — заинтригуван попита Олтман. Александър поклати глава.

— Нещо много по-малко от нея. Вече сме в генома. Все едно да разглобиш непозната машина и на всяка стъпка да се опитваш да разбереш каква е функцията на отделните части. Рано или късно всички елементи са разглобени и ти знаеш къде им е мястото. След това проверяваш какво правят всички те по систематичен начин. Ето с какво се занимаваме в момента.