Том Клэнси - Мечката и драконът

— Не обичам да казвам и да върша неща, в които не съм убеден — опита се да се измъкне президентът.

— За един политик това е все едно да е далтонист или да е с един крак, т.е. сериозен недостатък — отбеляза Ван Дам. — Работата го изисква. Никита Хрушчов го е казал: Политиците са еднакви навсякъде по света. Строим мостове там, където няма реки.

— Значи пилеенето на пари е нещо, с което трябва да се примиря, така ли? Арни, тези пари не са наши! Те са на хората. Принадлежат им и ние нямаме право да ги пръскаме!

— Така ли? Кой е казвал, че тук става въпрос за това кой какви права има? — настоя търпеливо Арни. — Тримата сенатори, които — той погледна часовника си — могат да пристигнат тук всеки момент, преди месец ти осигуриха приемането на законопроекта за разходите по отбраната, в случай че си забравил, а гласовете им може пак да ти потрябват. Кажи ми, бюджетът за отбраната важен ли беше?

— Да, разбира се, че беше важен — беше принуден да се съгласи президентът Райън.

— Приемането на този законопроект беше ли нещо добро за страната? — зададе следващия си въпрос Ван Дам.

Последва дълга въздишка. Райън вече виждаше накъде отива работата.

— Да, Арни, беше.

— Значи този малък жест от твоя страна ще ти помогне да направиш това, което е нужно на страната, нали?

— Предполагам. — Райън мразеше да се съгласява с такива неща, но да се спори с Арни беше все едно да спориш с йезуит. Почти винаги надделяваше.

— Джак, ние живеем в несъвършен свят. Не можеш да очакваш, че непрекъснато ще правиш само това, което трябва. В най-добрия случай би трябвало да се надяваш, че през повечето време ще е така, или с течение на времето поне нужните неща да са повече от ненужните. Политиката е изкуство да се правят компромиси, изкуство да постигнеш важните неща, които си си поставил за цел, като същевременно отстъпваш пред другите за не толкова важните неща, които искат. При това трябва да излезе така, че ти си този, който дава, а не те си ги вземат. Така ти оставаш босът. Трябва да го разбереш. — Арни замълча и отпи от кафето. — Джак, ти си старателен и добър ученик… за един отличник в гимназия. Но трябва да овладееш тези неща до такава степен, че дори да не се замисляш за тях. Трябва да станат така естествени за теб, както когато си вдигаш ципа на панталона, след като си ходил по малка нужда. Все още не си даваш сметка колко добре се справяш. — „А може би това е много добре“, каза си наум Арни.

— Четиридесет процента от хората са на мнение, че не се справям добре.

— Обаче петдесет и девет процента са на друго мнение, а и от тези четиридесет процента имаше хора, които гласуваха за теб!

Изборите бяха забележително събитие за какви ли не записали се за участие кандидати, и Мики Маус се справи твърде добре в тях, припомни си Райън.

— Какво от това, което правя, не се харесва на тези другите? — настоя Райън.

— Джак, ако анкетите на института „Галъп“ се организираха в древния Израел, вероятно и Исус Христос щеше да се обезкуражи от тях и щеше да си остане дърводелец.

Райън натисна един бутон на бюрото си.

— Елън, трябваш ми.

— Да, господин президент — отвърна госпожа Съмтър в съответствие с техния не толкова секретен код… Три минути по-късно тя се появи на вратата с нещо в ръка. Приближи бюрото на президента и му подаде цигара. Джак я взе, запали я с газова запалка и извади пепелник от чекмедже в бюрото си.

— Благодаря, Елън.

— Няма защо. — Тя излезе.

От време на време Райън й даваше по долар, за да си плати пушаческия дълг. Така се справяше по-успешно с пушенето и обикновено не надхвърляше повече от три цигари в особено напрегнати дни.

— Гледай медиите да не те хванат, че правиш това — посъветва го Арни.

— Да, знам. Със секретарка в Овалния кабинет се справям някак с проблема, но ако ме хванат, че пуша, ще ми се карат като на някое хлапе. — Райън пое дълбоко дима от тънката папироса, давайки си сметка и какво би казала жена му, ако го хванеше. — Ако бях крал, щях сам да създавам правилата за това кое е редно и кое не!

— Да, но не си и не можеш да го направиш — подчерта Арни.

— Работата ми е да пазя и да защитавам страната…

— Не, работата ти е да пазиш и да защитаваш Конституцията, което е далеч по-сложно. Помни, че за средния гражданин „да пазиш и да защитаваш“ означава той да получава заплатата си всяка седмица, да може да изхранва семейството си, да ходи всяка година по една седмица на море или в Дисниленд и всеки неделен следобед да гледа футболен мач. Работата ти е той да се чувства доволен и защитен не само от чуждите армии, но и от общите превратности на живота. Хубавото в цялата работа е, че ако го правиш, можеш да изкараш на този пост още седем години и когато се оттеглиш, той ще ти остане признателен.