Том Клэнси - Мечката и драконът

Келнерът се приближи и със съгласието на Номури тя поръча мао тай, силно местно питие. Сервитьорът се върна бързо с две мажи порцеланови чашки и бутилка, от която внимателно им наля. Агентът от ЦРУ едва си пое дъх след първата глътка. Тя изгори гърлото му, но стопли стомаха. Той видя как кожата на Мин поруменя от питието. За миг му се стори, че една врата се отвори и пак се затвори… Вероятно водеше в правилната посока.

— Не може всичко да бъде в духа на социализма — каза Номури и отпи още една малка глътка. — Този ресторант е частен, нали?

— Да. А и храната е по-хубава от тази, която аз готвя. Не ме бива много в готварското изкуство.

— Наистина ли? Тогава може би ще ми позволите да ви сготвя нещо някой път — предложи Чет.

— О?

— Разбира се — той се усмихна. — Мога да готвя американски ястия, а и имам възможност да пазарувам от специален магазин, където да си набавя нужните продукти. Макар че те едва ли ще са много добри, след като са пътували до тук толкова дълго. Въпреки това са много по-добри от боклуците, които ви предлагат по тукашните пазари. — Вероятно тя никога не беше вечеряла с пържола. Дали от ЦРУ ще му признаят разходите за няколко бифтека, запита се Номури. Вероятно, да. Счетоводителите в Ленгли не контролираха много стриктно оперативните агенти.

— Наистина ли?

— Да. Има някои преимущества в това да си чуждестранен варварин — каза той с лукава усмивка.

Последва още по-силно кискане, което според Номури беше тъкмо на място. Да, каза си той и отпи предпазливо от ракетното гориво. Току-що му беше казала какво й се иска да облече. В това имаше логика, като се имат предвид тукашните нрави. Освен че беше удобно, щеше да бъде и твърде дискретно.

— И така, какво друго ще ми разкажете за себе си?

— Няма много за разказване. Работата ми не съответства на образованието ми, но е престижна… по политически причини. Аз съм високообразована секретарка. Работодателят ми… всъщност, технически погледнато, аз работя за държавата, както повечето от нас, но на практика се трудя за моя министър, като в частния сектор, и той ми плаща от джоба си. — Тя сви рамене. — Предполагам, че винаги е било така. Виждам и чувам интересни неща.

Няма да я питам сега какви са те — каза си Номури. По-късно, със сигурност, но не сега.

— При мен е същото, индустриални тайни и т.н. Пфу! — каза презрително той. — Предпочитам да оставям тези неща в службата. Не, Мин, разкажи ми за себе си.

— И тук няма много за разказване. На двадесет и четири години съм. Образована. Предполагам, че трябва да съм благодарна, че съм жива. Знаете какво става с много от тукашните момичетата още като се родят…

Номури кимна.

— Чувал съм тези истории. Те са твърде неприятни.

Неприятни не беше най-точната дума. Не бяха редки случаите, когато бащата на новороденото момиче го хвърляше в някой кладенец, надявайки се, че при следващия опит жена му ще роди момче. По едно бебе за семейство беше правило почти със силата на закон в КНР, а както повечето закони в една комунистическа държава и този се прилагаше безмилостно. Често пъти разрешаваха на майката да износи плода, но в момента на раждането, точно когато главата се покажеше, асистиращият лекар или медицинската сестра вземаше спринцовка, пълна с формалдехид, забиваше я в още меката главичка на новороденото и натискаше буталото, лишавайки го от живот още в мига на започването му. Правителството на КНР не афишираше подобна практика като своя политика, но независимо от това тя беше точно такава. Едната сестра на Номури беше лекарка — акушер-гинеколог, завършила медицинския факултет на университета в Лос Анджелис, и той знаеше, че сестра му по-скоро сама би погълнала отрова, отколкото да извърши такова варварство, или пък би застреляла този, който би я накарал да го извърши. И въпреки това някои излишни момичета все пак се раждаха по необясним начин. Често пъти те биваха изоставяни от родителите им и давани за осиновяване главно на западняци, защото самите китайци нямаха нужда от тях. Ако такива неща се извършваха спрямо евреи, щяха да бъдат заклеймени като геноцид, но китайците бяха прекалено много. Подобни крайни мерки в други случаи биха довели до унищожението на една раса, но тук ги наричаха контрол върху раждаемостта.

— След време в Китай отново ще признаят цената на жените, Мин. Сигурен съм в това.

— Дано да е така — каза тя. — А как се отнасят с жените в Япония?

Номури се засмя.

— По-правилно би било да се зададе въпросът дали те се отнасят добре с нас и дали ние се отнасяме добре с тях!