Том Клэнси - Мечката и драконът

— Не! — скочи Фан. — Това е равносилно на отправяне на заплаха за ядрена война. Не трябва да правим подобно нещо!

— Ако не го сторим, тогава всички ние сме обречени — каза министърът на държавната сигурност Тан Дъсъ. — Съжалявам, Фан, но тук Цзян е прав. Това са единствените оръжия, с които можем да накараме американците да отстъпят. Те ще се изкушат да ги ударят и ако го направят…

— Ако го направят, тогава ще се наложи да ги използваме, защото ако ни отнемат тези оръжия, нищо повече не може да ги спре да ни нападнат и да унищожат всичко, което сме изградили през последните шестдесет години — заключи Цзян. — Предлагам да гласуваме.

Внезапно и безразсъдно, помисли си Фан, този форум пое по пътя на безумието, което щеше да отведе страната до гибел. Очевидно той бе единственият, който осъзна това, защото за първи път в живота си застана срещу останалите. Най-сетне заседанието свърши. Членовете на Политбюро се качиха в лимузините и се прибраха по домовете си. Нито един от тях не мина пътем през площад „Тянанмън“ и всички заспаха, веднага щом се прибраха вкъщи.

На площадката имаше двадесет и пет UH-60A „Блекхоук“ и петнадесет апача. Всеки вертолет имаше допълнителни криле, монтирани от двете страни на фюзелажа. На тези на блекхоуките бяха подкачени само допълнителни баки с гориво, докато апачите носеха и балки с НУРС-ове. Екипажите се бяха събрали и проучваха картите.

Кларк слезе от самолета пръв. Той бе облечен в своя черен екип, тип „нинджа“. Един войник поведе него и Кирилин, който носеше светлата бойна униформа на руските авиодесантчици, към полковник Бойл.

— Здрасти, Дик Бойл.

— Аз съм Джон Кларк, а това е генерал-лейтенант Юрий Кирилин. Аз съм от „Рейнбоу“ — поясни Джон. — Той е от Спецназ.

Бойл отдаде чест.

— Е, аз съм вашият шофьор, господа. Целта се намира на седемстотин и шестнадесет мили оттук. Можем да стигнем дотам с горивото, което носим, но на връщане ще трябва да дозаредим. Ще направим това точно тук — той показа една точка върху полетната карта, — ако имаме късмет. Това е хълм, разположен западно от едно градче, което се казва Чъчън. Два С-130 ще хвърлят там контейнери с гориво. Ще имаме ескорт, който ще ни осигурява поддръжка отгоре — F-15 и няколко F-16, които ще се заемат с радарите по трасето, а когато стигнем тук, осем F-117 ще подпукат тази база за изтребители в Аншан. Това трябва да бъде достатъчно, за да ни спести проблемите с китайската авиация. Сега, ракетната база има охранително подразделение, за което се предполага, че е в състав до батальон. То е в тези бараки тук — този път той посочи една сателитна снимка, — и пет от моите апачи ще го ударят с НУРС-ове. Останалите ще осъществяват директна поддръжка. Единственият въпрос, който остава да изясним, е колко близо до тези ракетни силози искате да ви свалим.

— Ще кацнем направо върху тях — отговори Кларк и погледна към Кирилин.

— Съгласен съм, колкото по-близо, толкова по-добре.

Бойл кимна.

— Добре. Върху корпуса на всеки хеликоптер е изписан номерът на силоза, до който ще кацне. Аз ще летя отпред и ще сляза до този тук.

— Това означава, че аз идвам с вас — каза му Кларк.

— Колко души?

— Десет без мен.

— Добре, боекомплектите ви за химическа защита са във вертолета. Обличайте се и да потегляме. Клозетът е натам — посочи Бойл. За препоръчване бе всеки да се облекчи преди началото на полета. — Петнадесет минути.

Кларк се запъти в указаната посока, следван от Кирилин. Двамата стари воини знаеха какво трябва да правят в повечето случаи, а това бе също толкова важно, колкото да заредиш оръжието си.

— Бил ли си по-рано в Китай, Джон?

— Не. Само в Тайван, веднъж преди много време, колкото да ме изчукат, да ме посинят и да ме татуират.

— Сега няма такава опасност. Знаеш ли, и двамата сме вече твърде стари за това.

— Знам — каза Кларк, докато вдигаше ципа си. — Обаче няма да стоиш отзад, нали?

— Водачът трябва да бъде с хората си, Иван Тимофеевич.

— Така е, Юрий. Успех.

— Те няма да нанесат ядрен удар на моята страна или на твоята — обеща Кирилин. — Не и докато съм жив.

— Знаеш ли, Юрий, добре би било да те има човек в трета група за специални операции.

— Какво е това, Джон?

— Като се върнем и глътнем по няколко питиета, ще ти кажа.

Групите се преоблякоха до хеликоптерите, с които щяха да летят. Боекомплектите за химическа защита на армията на САЩ бяха неудобни, но не чак толкова. Както много американски продукти, те представляваха осъвременен вариант на британска идея. Имаха подплата с активен въглен, който да абсорбира и да неутрализира токсичните газове и качулка, която…