Том Клэнси - Мечката и драконът

— Не можем да използваме радиостанциите си с това — забеляза Майк Пиърс. — Прецаква антената.

— Опитай така — предложи Хоумър Джонстън, като откачи антената и я напъха под каската.

— Добре, Хоумър — каза Еди Прайс и направи същото. Американските кевларени каски се побираха спокойно под качулките, които щяха да останат свалени, докато използването им не станеше наложително. Когато привършиха с обличането, всички се натовариха по хеликоптерите и екипажите запуснаха турбодвигателите, произведени от „Дженерал електрик“. Хеликоптерите „Блекхоук“ излетяха. Хората от групите за специални операции се бяха настанили в удобни, по военните стандарти, седалки и затегнаха четириточковите обезопасителни колани. Кларк се настани отпред между двамата пилоти и включи шлемофона си в интеркома.

— Кой точно си ти? — попита Бойл.

— Ако ти кажа, ще трябва да те убия, но от мен да мине. От ЦРУ съм. Преди това бях във флотата.

— Тюлен? — попита Бойл.

— Имам си значка и всичко останало. Преди няколко години събрах тази група, казва се „Рейнбоу“. Специални операции, контратероризъм, такива неща.

— Хората от парка за развлечения?

— Това сме ние.

— Имахте един „Блекхоук“ при вас. Кой му беше шофьорът?

— Дан Малой. Като кара, отговаря на Мечка. Познаваш ли го?

— От морската пехота, нали?

— Да — кимна Кларк.

— Никога не съм го срещал, но съм слушал малко за него. Сега май е във Вашингтон.

— Да, като ни напусна, пое VMH-1.

— Вози президента?

— Правилно.

— Бомба — каза Бойл.

— От колко време се занимаваш с това?

— С карането на хеликоптер ли? О, вече осемнадесет години. Имам четири хиляди часа. Роден съм на „Хюи“, а отраснах на тези. Имам квалификация и за „Апач“.

— Какво мислиш за мисията?

— Дълга — кратко отговори пилотът. Кларк се надяваше, че това ще бъде единственият проблем. Болките в задника от седене минаваха доста бързо.

— Искаше ми се да има друг начин да го направя, Роби — каза Райън, докато дъвчеше обяда си. Беше му крайно неприятно да седи тук, в Белия дом, и да яде чийзбургер с най-добрия си приятел, докато други, включително двама души, които познаваше много добре, както току-що научи, отиваха да се изпречат на пътя на злото. Това бе достатъчно, за да убие апетита му. Той остави сандвича на масата и отпи глътка кола.

— А, то има — ако искаш да изчакаш два дни, колкото са необходими на „Локхийд-Мартин“ да сглоби бомбите, още един, за да ги транспортират със самолет до Сибир и още дванадесет часа, докато бъде изпълнена задачата. Може и повече. Самолетите „Блек Джет“ летят само нощем, нали не си забравил? — каза вицепрезидентът.

— Ти го понасяш по-леко от мен.

— Джак, на мен това не ми харесва повече, отколкото на теб, нали знаеш? Само че след като двадесет години е излитал и кацал на самолетоносачи, човек се научава да понася по-леко мисълта, че приятелите му са в опасност. Иначе може самият той да загази. Яж, човече, ще имаш нужда от силите си. Как е Андреа?

Този въпрос породи иронична усмивка.

— Издрайфа си червата тази заран. Дадох й моята кърпичка. Това я съсипва, тя се притеснява като някой, когото са оставили чисто гол на „Таймс Скуеър“ по обяд.

— Е, тя върши мъжка работа и не иска да я приемат като госпожица — обясни Роби. — Трудно е да бъдеш едно от момчетата, когато си нямаш пишка, но тя наистина се старае. Трябва да й се признае това.

— Кети казва, че това минава, но според Андреа не й минава достатъчно бързо — каза Джак и погледна към вратата, където специален агент Прайс О’Дей стоеше и бдеше над своя президент.

— Тя е добър боец — призна Джексън.

— Как е баща ти?

— Не е зле. Някаква църковна телевизия иска той и Джери Патерсън да направят още няколко издания на онова шоу в неделя сутрин. Все още мисли по въпроса. Парите ще му помогнат да постегне църквата.

— Двамата изглеждат впечатляващо заедно.

— Да, Джери не се справя зле за бяло момче. Той всъщност е свестен човек, поне така казва татко. Не съм сигурен за това шоу обаче. Твърде лесно е да отидеш в Холивуд и да започнеш да играеш за публиката, вместо да бъдеш пастир на своето стадо.

— Баща ти е забележителен човек, Роби.

Джексън вдигна поглед.

— Радвам се, че мислиш така. Той ни възпита добре и се държа доста мъжки, след като мама почина. Понякога обаче прекалява. Става направо досаден, като ме види да пия бира. Е, какво да се прави, нали работата му е да поучава хората.

— Кажи му, че Исус се е правил веднъж на барман. Това е първото чудо, което е направил публично.