Том Клэнси - Мечката и драконът

— Казах му това, а той отговори: ако Исус иска, може да прави каквото ще, това касае него, момче, но ти не си Исус — подсмихна се вицепрезидентът. — Яж, Джак.

— Да, мамо.

— Тази храна съвсем не е лоша — каза Ал Грегъри на две мили оттам в каюткомпанията на крайцера „Гетисбърг“.

— Е, жените и алкохолът са забранени на борда на бойните кораби — обясни капитан Блънди. — Поне на този, във всеки случай. Все пак трябва да имаме някаква утеха. Е, какво става с ракетите.

— Софтуерът е зареден напълно, а освен това изпратих програмите по електронната поща, както ми каза, така че вече всички кораби от клас „Егида“ трябва да разполагат с него.

— Тъкмо чух, че тази сутрин в офиса на „Егида“ в Пентагона са изпаднали в истерия заради това. Не им е харесал софтуерът.

— Кажи им да се оправят с Тони Бретано — предложи Грегъри.

— Обясни ми пак какво точно промени?

— Софтуера за търсене в главата на ракетата. Съкратих малко програмата, за да действа по-бързо. Освен това препрограмирах степента на нутация 71 71 Техн. — колебание. — Бел.прев. на лазера на системата за задействане на заряда, така че да постигна по-висока степен на точност. Така би трябвало да избегнем проблема, който имаха ракетите „Пейтриът“ със „Скъд“ през 1991. Тогава пак помогнах при промяната на софтуера, но тези тук са доста по-бързи.

— Без промяна в хардуера? — попита шкиперът.

— Да, би било по-добре, ако можеше да се увеличи обхватът на лазера, но може да мине и без това. Поне на компютърните симулации работеше без проблем.

— Да се надяваме, че няма да ни се наложи да го доказваме на практика.

— Да, да, капитане. Ядрена ракета, насочена към някой град, е лошо нещо.

— Амин.

Вече бяха около пет хиляди и продължаваха да идват още, известени по мобифоните, каквито, изглежда, всички имаха. Някои дори носеха портативни компютри, свързани с клетъчните им телефони, така че да могат да се включват в Интернет директно оттук, от площада. Нощта бе ясна, нямаше дъжд, който да повреди компютрите. Водачите на тълпата — сега те вече я възприемаха като демонстрация, ходеха да разберат нещо повече, след което се връщаха при приятелите си да им предадат новините. Първият голям студентски бунт на площад „Тянанмън“ бе координиран чрез факсове. Този бе направил един голям скок напред в технологично отношение. Младежите предимно се шляеха наоколо, разговаряха възбудено и се опитваха да привлекат още свои колеги. Първата подобна демонстрация се провали, но по онова време те бяха деца и не помнеха почти нищо от тогавашните събития. Всички бяха достатъчно възрастни и образовани, за да знаят какво трябва да се промени, но бяха твърде млади и неопитни, за да смятат, че промените в тяхното общество са невъзможни. Самите те не осъзнаваха колко опасна може да бъде тази комбинация.

Земята под тях бе тъмна и мрачна. Дори високочувствителните прибори за нощно виждане не помагаха, забелязваха се само грубите очертания на терена, предимно хребетите на различните хълмове и възвишения по пътя. Долу почти не се виждаха светлини. Имаше някакви къщи и други постройки, но по това време на нощта много малко хора бяха будни и осветлението навсякъде бе загасено.

Единствените движещи се източници на светлина, които можеха да видят, бяха краищата на роторите на вертолетите. Те бяха нагрети от въздушното триене толкова, че можеха да причинят изгаряне на кожата при допир, и достатъчно горещи, за да сияят в инфрачервения спектър, който приборите превръщаха във видим. Бойците в хеликоптерите бяха унесени в своеобразен транс от равномерните вибрации на машините и така, почти откъснати от действителността, те не забелязваха как тече времето.

Това не се отнасяше за Кларк. Той седеше на мястото си и разглеждаше внимателно сателитните снимки на базата в Сюанхуа, търсеше информация, която може би бе пропуснал първия или двадесет и първия път, когато ги проучваше. Вярваше в своите мъже. Чавес се бе превърнал в отличен тактически водач, а бойците, всичките опитни сержанти, щяха да изпълнят каквото им наредеше, доколкото позволяваха човешките възможности.

Руснаците в другите хеликоптери също щяха да се справят добре, помисли си той. По-млади — средно с около осем години от бойците на „Рейнбоу“, всички те бяха кадрови офицери, предимно лейтенанти и капитани с няколко майора „за цвят“. Всичките имаха висше образование и което бе по-важно, бяха носили униформа най-малко пет години. Още по-съществено бе, че всички те бяха силно мотивирани професионални войници, достатъчно умни, за да вземат самостоятелни решения, и опитни в боравенето с оръжие.