Том Клэнси - Мечката и драконът

— Тъй вярно, другарю капитан — кротко отговори Буйков.

Подполковник Гуисти потегли с персоналния си „Хамър“ — новото превъплъщение на вездесъщия джип. Бронетранспортьорът „Брадли“ бе по-удобен, но щеше да изглежда прекалено драматично, а и в близко време не се очакваше съприкосновение с противника. Освен това предната дясна седалка на хамъра щеше да се отрази по-добре на гърба му след безкрайното пътуване с влака. Той се движеше след един руски УАЗ-469, чийто шофьор знаеше пътя. Хеликоптерът „Киова Уориър“, който бе видял на железопътната станция, се движеше пред тях и бе съобщил, че напред няма нищо освен опустелите пътища. Имаше слабо движение на цивилен транспорт, но военните регулировчици го отклоняваха, за да освободят пътя. Зад командната машина на Гуисти се движеше един „Брадли“, върху който се развяваше червено-белият вимпел на Първи от Четвърта кавалерийска. Този полк имаше, поне според американските стандарти, дълга и славна история, която започваше с битката срещу шайените край река Соломон на 30 юли 1857 година. Тази кампания щеше да спечели още една лентичка за полковото знаме и Гуисти се надяваше да оцелее, за да я закачи сам. Пейзажът тук напомняше за Монтана — заоблени ниски хълмове, покрити с гъсти иглолистни гори. Виждаше се достатъчно надалеч, точно както обичаха войниците от механизираните подразделения, тъй като това означаваше, че можеш да влезеш в бой с противника от по-голяма дистанция. Американските войници предпочитаха този начин на водене на бой, защото оръжията им бяха с по-голяма далекобойност от тези на повечето други армии.

— Черен кон шест до Сабя шест — включи се радиостанцията.

— Сабя шест — отговори подполковник Гуисти.

— Сабя, сега съм на КПП Денвър. Пътят е чист. Няма движение, няма признаци за присъствие на противник. Продължавам на изток към КПП Уичита.

— Прието, благодаря, край — Гуисти погледна картата, за да види къде точно беше хеликоптерът.

Така, значи още двадесет мили нямаше от какво да се притесняват, поне по думите на капитана, който управляваше дозорния хеликоптер. „Кога ли ще започне?“, зачуди се Гуисти. По принцип той би предпочел да си стои в щаба на дивизията и да научава от докладите какво, по дяволите, се случва навън, но като командир на челно разузнавателно охранение работата му бе да се движи отпред и да открие врага, след което да докладва на дивизионния си командир Желязо шест. Засега мисията му не бе кой знае колко вълнуваща — да се придвижи до руската ГСМ база, там да зареди машините си и да организира охраната на обекта, след което да продължи напред, докато челните формирования от тежките сили на Първа бронетанкова попълваха запасите си от гориво. Точно в това се състоеше работата му — да бъде шунката в сандвича, както един от ротните му командири обичаше да се шегува. Само че тази шунка можеше да отвърне на ухапването. Под негово командване се намираха три бронетанкови роти, всяка от която разполагаше с по девет основни боеви танка M1A2 „Абрамс“ и по тринадесет бронеразузнавателни машини МЗA2 „Брадли“, плюс един верижен бронетранспортьор FISTV за челния дозор, който да насочва артилерийската поддръжка. Той се надяваше, че там някъде зад него, на разпределителната станция скоро ще пристигне и артилерията на Първа бронетанкова. Най-ценните му подразделения обаче бяха четвърта и пета рота, всяка от които включваше по осем хеликоптера OH-59D „Киова Уориър“, способни както да изпълняват разузнавателни полети напред, така и да изстрелват ракети „Хелфайър“ и „Стингър“. Накратко, разузнавателният му батальон можеше да се грижи за себе си, разбира се, в границите на разумното.

Той знаеше, че с приближаването към зоната на настъпление на противника хората му щяха да станат по-предпазливи и по-наблюдателни, тъй като не бяха нито невидими, нито безсмъртни. Америка бе воювала с Китай само веднъж досега, преди почти шестдесет години в Корея, и изходът не бе задоволителен за нито една от двете страни. За американците първото нападение на китайците дойде изненадващо и доста масирано и ги принуди да отстъпят от река Ялу. След като Америка се мобилизира и отвърна на удара обаче, Китай загуби около един милион от хората си. Огънят бе правилният отговор на численото преимущество, а Америка бе научила от собствената си гражданска война, че е по-добре да изразходваш техника и боеприпаси, отколкото хора. Американската концепция за водене на война не се споделяше от всички, още повече, че тя бе скроена както според материалния просперитет на САЩ, така и съобразно отношението към човешкия живот, но все пак това бе американският начин и войните на тази страна използваха именно него.