Том Клэнси - Мечката и драконът

— Да, бе — прояви разбиране министърът на финансите, — а от тях стават такива хубави постелки.

— Точно така. За твое сведение тази постелка заплаши живота на нашите работници в залива Прудхо… доколкото си спомням през 1975 година. Убих я само с един изстрел на моя „Уинчестер“-338 от тридесет метра — похвали се тексасецът пред госта си. — Предполагам, че сега ще трябва да оставиш мечката да убие човек, а и след това можеш само да я прехвърлиш с клетка на друго място, за да не се травматизира много от случилото се.

— Сам, аз съм министър на финансите. Оставям птичетата и пчелите на грижите на Агенцията за околната среда. Нямам особено отношение към дърветата, докато дървесината им не се превърне в зелени банкноти.

Сам се засмя.

— Извинявай, Джордж, ама на мен непрекъснато ми говорят за тези работи у дома. Може би вината е в Уолт Дисни. Там всички диви животни носят бели ръкавици и говорят помежду си на добър английски от Средния запад.

— Горе главата, Сам. Нали вече разкараха супертанкерите от Валдес. Каква част от находището в Източна Аляска и Западна Канада е твое?

— По-малко от половината, но и това е достатъчно за моите акционери дълго време да си пълнят гушите.

— Колко опции за покупко-продажба на акции са ти определени, докато започне разработването и на другото находище в Сибир? — Сам Шърмън получаваше много добра заплата, но за човек с неговия ранг личният му принос за фирмата се измерваше с броя на опциите за покупко-продажба на акции, който му определяше Съветът на директорите, както и от това, което беше направил за покачването на стойността на акциите. Така пакетът от акции, който притежаваха членовете на Съвета, увеличаваше цената си благодарение и на неговите усилия.

Сам вдигна вежди и многозначително се усмихна:

— Много, Джордж, доста много.

— Съпружеският живот ти се отразява добре, Андреа — подхвърли с усмивка президентът Райън на главната си телохранителка. Обличаше се по-добре, а походката й беше станала по-енергична. Не беше много сигурен дали цветът на кожата й беше станал някак по-свеж, или това се дължеше на употребата на нов грим. Джак се беше научил никога да не коментира грима на една жена. Винаги бъркаше.

— И други твърдят същото, сър.

— Обикновено човек се колебае дали да говори подобни неща на една зряла жена, особено такъв като мен, който не разбира нищо от мода — каза Джак и усмивката му стана по-широка. Жена му Кети настояваше сама да избира как да се облича, защото според нея вкусът му минаваше изцяло през устата. — Обаче промяната в теб е твърде очебийна и дори аз я забелязвам.

— Благодаря, господин президент. За скапаняк от ФБР Пат все пак си е мъж на място.

— С какво се занимава сега?

— В момента е във Филаделфия. Директорът Мъри го изпрати там във връзка с един банков обир, при който бяха убити двама местни полицаи.

— Миналата седмица гледах за случилото се по телевизията. Лоша работа.

Агентката от службата по охраната кимна.

— Начинът, по който са били убити ченгетата, и двамата с куршум в тила, е твърде безмилостен, но на някои хора, изглежда, това им харесва. Както и да е, директорът Мъри реши, че случаят трябва да бъде поверен на инспектор за специални задачи от централата на ФБР, а това обикновено означава, че Пат трябва да свърши тази работа.

— Кажи му да внимава — настоя Райън. Инспектор Пат О’Дей беше спасил преди година живота на дъщеря му и това му беше спечелило вечната признателност на президента.

— Всеки ден му го повтарям, сър — увери го специален агент Прайс О’Дей.

— Добре, каква е програмата за днес?

Разписанието с „деловите“ ангажименти беше вече на бюрото му. Андреа Прайс О’Дей го запознаваше с него всяка сутрин след доклада на съветника по въпросите на националната сигурност Бен Гудли.

— До обяд няма нищо необичайно. В 13,30 часа среща с делегация на Националната търговска палата, а в 15,00 часа с хокеистите от отбора на „Червените криле“ от Детройт, който тази година спечели купата „Стенли“. Обща снимка с тях, досадници от телевизията и разни такива неща. Ще трае около двадесет минути.

— Ще трябва да възложа тази работа на Ед Фоли. Той е луд по хокея.

— Сър, той е почитател на отбора на „Шапките“, а „Червените криле“ ги размазаха на финала с четири на нула. Директорът Фоли може да се засегне — отбеляза с усмивка Прайс О’Дей.

— Права си. Но миналата година осигурихме екипи за отбора на сина му, нали помниш?