Том Клэнси - Мечката и драконът

Бинокълът бе китайско копие на германския модел „Цайс“, който отдавна се използваше в Съветската армия. Оптичният прибор увеличаваше от двадесет до петдесет пъти, като му даваше възможност да разгледа подробно отсрещния бряг на реката. Пън идваше тук веднъж месечно, за да проверява граничните си подразделения, чиято задача бе да осъществяват отбранително наблюдение, при това доста леко. Той не се тревожеше особено от руско нападение над неговата страна. Народната освободителна армия споделяше доктрината, следвана от всички войски от древните асирийци до днес: най-добрата защита е нападението. Затова Пън разполагаше с цели шкафове, пълни с планове за атаки в Сибир, изготвени от оперативните и разузнавателните му отдели — все пак нали това бе работата им.

— Защитните им съоръжения изглеждат зле поддържани — забеляза Пън.

— Така е, другарю генерал — съгласи се полковникът, под чието командване бе полкът за отбрана на границата. — Не забелязваме редовна активност отсреща.

— Твърде заети са да продават оръжията си на цивилни срещу водка — отбеляза политическият офицер на армията. — Моралът им е нисък и те не се обучават пълноценно като нас.

— Имат нов командващ на военния театър — възрази шефът на разузнаването на армията. — Генерал-полковник Бондаренко. В Москва е широко известен като интелигентен мъж и храбър полеви командир от Афганистан.

— Това означава, че веднъж е оцелял след сблъсък — пренебрежително каза Политическият. — Сигурно с някоя кабулска курва.

— Опасно е да подценяваме противника си — предупреди Разузнаването.

— И глупаво да го надценяваме.

Пън погледна през бинокъла. Бе чувал замполита и шефа на разузнаването да се заяждат и преди. Разузнаването се държеше като препатила старица, но такова бе поведението на много други офицери от този бранш, докато Политическият, както и повечето свои колеги, бе толкова агресивен, че в сравнение с него Чингис хан изглеждаше женствено. Както и в театъра, тук всеки офицер играеше ролята, която му бе отредена. Ролята на Пън, разбира се, бе на уверен и мъдър командир на една от елитните ударни армии на неговата страна и той я изпълняваше толкова добре, че му предстоеше повишение в чин генерал първи клас, а ако изиграеше внимателно картите си, след още осем години може би щяха да му присвоят маршалско звание. С този чин идваха истинската политическа власт и несметните лични богатства, като цели фабрики щяха да работят единствено и само за увеличаване на неговото състояние. Някои от тези фабрики бяха управлявани от млади полковници, хора с отлични политически препоръки, които знаеха как да раболепничат пред своите висшестоящи, но Пън не бе минал по този път. Той обичаше да воюва много повече, отколкото да мести папки и да крещи на работещите във фабриките селяни. Малко след като го повишиха в старши лейтенант, той се би с руснаците недалеч оттук. Неговият полк първоначално постигна успех, след което бе пометен от ураганния артилерийски огън на противника. Това бе във времето, когато Червената армия, истинската стара Съветска армия, изпрати цели артилерийски дивизии, чийто масиран огън буквално разтърси земята и небето, а този граничен конфликт събуди гнева на могъщата нация, която тогава бяха руснаците. Сега нещата бяха различни. Разузнаването му донесе, че руските части от другата страна на ледената река не са дори бледа сянка на войската, която някога бе разположена там. Четири дивизии може би, като не всяка от тях бе в пълен състав. Така че колкото и умен да бе този Бондаренко, ако възникнеше конфликт, щеше да му бъде доста трудно.

Все пак това бе политически въпрос, нали? Разбира се. Всяко наистина важно нещо бе политически въпрос.

— Как са мостостроителните инженерни части? — попита Пън, докато наблюдаваше водното препятствие долу.

— При последното учение постигнаха много добри резултати, другарю генерал — отговори командващият на оперативното звено. Подобно на всички останали армии по света, Народоосвободителната армия бе копирала руския понтонен мост, създаден от съветските инженери през 60-те за форсиране на реките в Западна Германия при войната между НАТО и Варшавския договор, която бе очаквана толкова дълго, но така и не се състоя. Освен, разбира се, в западната художествена литература, където винаги победител бе Атлантическият пакт.

„Разбира се. Щяха ли капиталистите да харчат пари за книги, в които се описва краят на тяхната култура?“, помисли си Пън.