Том Клэнси - Мечката и драконът

— А ако ни направят подобно предложение…?

— Трябва да го приемете незабавно, другарю президент — отвърна шефът на СВР. — Ще бъде глупаво да го отхвърлим.

— Какво ще поискат в замяна?

— Каквото и да е, ще бъде много по-незначително от една война с Китай.

Грушевой кимна замислено.

— Ще обмисля това. Възможно ли е наистина Америка да признае Русия за съюзник?

— Райън със сигурност е обмислил тази идея доста обстойно. Тя е в съответствие със стратегическите му възгледи и както вече казах, аз вярвам, че той наистина харесва и уважава Русия.

— След толкова време в ЦРУ?

— Разбира се. Точно заради това. Той ни познава. Би трябвало да ни уважава.

Грушевой се замисли над това. Също като Головко, той бе руски патриот, който обичаше мириса на руската земя, брезовите гори, водката и борша, музиката и литературата на своята страна. Въпреки това не бе сляп за грешките и нещастията, които Русия бе преживяла през вековете. Също като Головко Грушевой бе възмъжал в държавата, наречена Съюз на съветските социалистически републики и бе възпитан да вярва в марксистко-ленинската идея, но постепенно бе осъзнал, че олтарът, пред който трябваше да се прекланя, за да извърви пътя към политическата власт, принадлежи на един фалшив бог. Както много други той бе разбрал, че предишната система просто не работи. За разлика от повечето свои сънародници, с изключение на малка група смелчаци, Грушевой говореше открито за недостатъците на системата. Като адвокат, дори при съветския строй, когато законите бяха подчинени на прищевките на управляващите, той ратуваше за създаването на рационална система от правни норми, която да позволява на хората да предугаждат реакциите на държавата на техните действия и да почувстват поне някаква увереност. Когато старата система се срути, той прегърна новата, както тийнейджър прегръща първата си любов. Сега се бореше да въведе ред, законов ред, и то при една нация, която от много векове насам бе управлявана от диктатори. Ако успееше, той щеше да бъде запомнен като един от гигантите в политическата история на човечеството. Ако се провалеше, щеше да остане в аналите като поредния фантазьор, който не е успял да превърне мечтата си в реалност. Второто, мислеше си той често в минути на равносметка, бе по-вероятният резултат от усилията му.

Въпреки това той играеше, за да спечели. Сега разполагаше с откритите в Сибир залежи на злато и нефт, дошли като дар от Бога, когото го бяха учили да отрича. Историята на Русия предполагаше, не, дори налагаше, подобни богатства да бъдат вземани от страната му, тъй като това бе злата орис на неговия народ. Дали Бог мразеше Русия? Всеки, който бе запознат с миналото на древната държава, би потвърдил това. Все пак сега надеждата се появи като златна мечта и Грушевой бе решен да не оставя тази мечта да изчезне като всички досега. Земята на Толстой и на Римски-Корсаков бе дала много на света и сега заслужаваше да получи нещо в замяна. Може би този Райън наистина бе приятел на страната и на народа му. Неговата страна се нуждаеше от приятели. Неговата страна разполагаше с ресурси да съществува самостоятелно, но за да се възползва от тях, той се нуждаеше от съдействие, такова, което да позволи на Русия да се превърне в завършена, независима нация, готова да предложи приятелството си на всички, готова да дава и да получава с достойнство и мир. Необходимите средства за постигане на това бяха почти в ръцете му и ако ги вземеше, щеше да остане безсмъртен — Едуард Петрович Грушевой, човекът, който изправи Русия на крака. За да направи това обаче, той се нуждаеше от помощ и макар това да дразнеше чувството му на amour propre 23 23 Суетност, самолюбие, самоуважение. — Бел.прев. , патриотизмът и отговорността му към нацията налагаха да пренебрегне егото си.

— Ще видим, Сергей Николаич. Ще видим.

— Времето назря — каза Цзян Хансан на колегите си в стаята, облицована с полиран дъб. — Хората и въоръжението вече са на място. Наградата лежи точно пред очите ни. Тази награда ще спаси икономиката ни, ще ни осигури такава икономическа стабилност, за каквато сме мечтали от десетилетия, възможността да превърнем Китай във върховната световна сила. Това е такова наследство за народа, каквото никой вожд не е оставял на последователите си. Трябва само да го вземем. То вече е почти в ръцете ни, трябва само да го откъснем като праскова от дърво.

— Осъществимо ли е? — запита предпазливо министърът на вътрешните работи Тун Цзе.